Когато, треперещ, се подсуши и се загърна в хавлиения халат, който беше закачен от вътрешната страна на вратата на банята, взе следните три решения:
Първо, че повече няма да се види с Певснер във Виена. Певснер му беше казал всичко, което възнамеряваше. И вероятно беше отишъл от ресторанта направо на летището, където почти със сигурност го чакаше частен реактивен самолет.
Второ, че няма да се опитва да пише нищо на компютъра и че няма да изпрати съобщение. Че може би ще направи това утре сутринта.
Трето, че ще отиде във Вашингтон възможно най-бързо.
Обади се на портиера и му каза, че трябва възможно най-бързо да стигне до Вашингтон, дори това да означава да поеме по заобиколен маршрут. Портиерът каза, че ще направи каквото може и ще му се обади.
На вратата се почука, докато той още говореше по телефона с портиера. Донесоха кафето му.
Когато келнерът си отиде, Чарли осъзна, че кафето предлага още един проблем: „Кое е по-умно? Да изпия кафето и да видя дали мисленето ми ще се проясни, или просто да си легна и да заспя?“
А после, по-малко от две минути след това, на вратата отново се почука.
„Какво ли е станало? Дали не съм забравил да подпиша сметката?“
Отвори вратата и видя Инге, застанала на прага. Тя се наведе, мина под ръката му и влезе в стаята. Видя, че в ръцете си държи бутилка коняк.
— Здравей, Чарли — каза Инге. — Реших, че може би имаш нужда от компания.
— Ти ли помисли, или Александър Певснер?
Тя се засмя гърлено и се приближи до него.
— Има ли значение? — запита.
И той почувства ръката й върху члена си под хавлиения халат. Миг по-късно тя отново се засмя гърлено.
— А Хауърд се питаше дали репутацията ти е заслужена — каза тя.
„Защо не, по дяволите? Може би така ще избия Патриша Уилсън от главата си.“
IX.
(ЕДНО)
Международно летище Балтимор — Вашингтон
Балтимор, Мериленд
14:40, 8 юни 2005
Ловджийското куче се спусна към куфара на майор Карлос Кастило с доволен лай и повлече господарката си, висока и здрава жена на средна възраст, червенокоса, облечена в прекалено тесни панталони, въоръжена с мобилен телефон и деветмилиметров револвер „Смит & Уесън“.
Другите пътници, които бяха пътували от Мюнхен на борда на „Луфтханза 5255“ и чакаха багажа си, бяха очаровани.
— Извинете, сър — каза жената на Кастило, — какво имате в тази чанта?
— Само лични вещи — каза Кастило. — И няколко подаръка.
— Да не би случайно да имате пресни тестени изделия вътре?
— Мисля, че идеята да извикате шефа си е добра — каза Кастило.
— Първо, бих искала да видя какво има в куфара ви, сър — каза червенокосата.
Извади мобилния си телефон от колана, говори по него и много скоро след това се появи униформена и въоръжена жена-офицер, този път чернокожа и с длани, които изглеждаха прекалено едри за револвера.
— Сър, моля ви, сложете багажа си на тази количка и елате с мен — каза чернокожата.
— Имам още една чанта — каза Кастило. — Какво да правя с нея?
Втората чанта на Кастило се появи на контейнера едва след десет минути. Той я взе и я сложи на количката до куфара.
— Оттук, сър — каза чернокожата жена и посочи врата с табела, на която пишеше:
Кастило устоя на изкушението да махне с ръка за сбогуване, с което да зарадва допълнително другите пътници. В стаята имаше нисък тезгях.
— Оставете куфара си на тезгяха, моля, сър — каза чернокожата.
— Може ли да ви помоля да извикате шефа си?
— Сър, нарушение на федералните закони е да се внасят пресни тестени изделия, месо, плодове и зеленчуци в Съединените щати. Ако имате такива продукти в багажа си и ги декларирате сега, ще бъдат конфискувани. Ако не подпишете декларация и аз бъда принудена да претърся багажа ви…
— Моля ви, извикайте шефа си — каза Кастило.
Чернокожата извади мобилния си телефон от колана си и деветдесет секунди по-късно се появи огромен, униформен и въоръжен чернокож капитан.
— Вероятно тестени изделия — каза чернокожата.
— Сър — каза капитанът, — ще отворите ли, моля, багажа си?
— Куфарът — посочи чернокожата.
— Куфарът — повтори като папагал капитанът.
Кастило набра комбинацията и отвори куфара. Беше почти скрита под хавлиите, но все пак беше там — кутия, дълбока девет инча. Беше завита в бяла хартия и запечатана със сребриста лента, със златист етикет, на който пишеше „Демел“.
— Какво е това, сър? — запита капитанът.
— Торта. От онази, която наричат торта „Сахер“ — каза Кастило. — Шефът ми ме помоли да му донеса една от Виена.