Хол видя Милър.
— Аз съм Мат Хол, майор Милър — каза той и подаде ръка.
— Как сте, сър?
— Сега, когато нашият приятел се върна, цял и невредим, се чувствам много по-добре от преди половин час, например. Той каза ли ви къде беше и какво се опитваше да направи?
— Не, сър — каза Милър. — Но чух да се споменава Виена.
Чарли влезе в спалнята и се върна с тортата.
— Ето ви обещаното, сър — каза той. — Има четиринайсет пласта малини.
— Но аз се шегувах, Чарли!
— На мен молбата ви ми прозвуча съвсем сериозно, сър. И е прясна. Купих я на път за летището тази сутрин.
Хол взе кутията и поклати глава.
— И как я внесе в страната?
— Един от капитаните, които служат на митницата, е ваш почитател. Той ми каза да ви кажа, че някога е бил сержант във Виетнам и се надява, че тортата ще ви хареса.
— Казал си му, че работиш за мен?
— Или трябваше да му кажа, или да отида в затвора. До мен стояха две въоръжени жени и служебно куче. Кучето подуши тортата.
Хол поклати глава, но все пак се засмя тихичко.
— Мили Боже, Чарли! — каза той. — Но ти благодаря. Какво ти дължа?
— За мен е удоволствие, сър. Бях щастлив, че мога да ви угодя.
— Ще спорим за това по-късно — каза Хол. — Сега мога само да кажа, че се радвам, но имаше известни опасения по срещата ти с Певснер.
— Сър?
— Той е наистина опасен, Чарли. Запитах Джоуел Исаксън дали знае нещо за него, и той ми изнесе цяла лекция, която продължи пет минути. Чух само страшни неща.
— Да, той е човек, който плаши — съгласи се Чарли.
— Поисках досието му от ФБР — продължи Хол, а после помисли на глас: — Което досега трябваше да съм получил. Радвам се, че не си се срещнал с него.
— Но аз се срещнах с Певснер, сър.
— Срещнал си се с него?
— Да, сър. Мога дълго да ви разказвам за него, но вие можете да откриете, че ще ви е трудно да ми повярвате. Аз самият не съм сигурен, че му вярвам.
— Е, да чуем, Чарли.
— Сър — запита Милър, — искате ли да остана?
Хол го погледна.
— Останете. Все пак идеята беше ваша и с това започна цялата тази история. — Той направи пауза. — А имам чувството, че единият от вас трябва да знае всичко, което знае другият. Така че останете, майор Милър.
Той погледна Чарли.
— Основното — каза Чарли — са думите му, че не той е отвлякъл самолета…
— Което е точно онова, което се очакваше да каже — вметна Хол.
— … И че ще ни помогне да го открием — каза Чарли. — В замяна на което иска да използвате вашето влияние в правителството, за да… намалите вниманието, което му се оказва.
Телефонът звънна и Кастило погледна Хол за указания.
— Отговори — каза Хол.
Чарли отиде до телефона, вдигна слушалката и каза:
— Ало.
Мълча известно време, после отговори:
— Да, това е…
— „Хусаря“…
— Не, чакайте.
Той се потупа по гърдите, не намери химикала си и направи знак на Милър да му даде нещо за писане. Хол го направи вместо Милър.
— Добре — каза Чарли. — А сега имам нужда и от хартия.
Милър взе броя на „Уошингтън Поуст“ от дивана и го подаде на Кастило.
— Добре, готов съм — каза Кастило в слушалката. — Можете да диктувате.
Той написа бележките си върху вестника, после каза:
— Да се уверим, че съм разбрал правилно. По букви: А-Б-Е-Ш-Е. Така ли? Ало? Ало? По дяволите.
Остави обратно слушалката върху вилката.
— Затвори.
— Хайде, Чарли — каза Хол и направи знак да ги запознае с подробностите.
— Беше мъж. Говореше с американски акцент. Запита дали аз съм майор Кастило. Отговорих утвърдително. Той каза, че ще ми предаде съобщение от Алекс, ако му кажа къде сме вечеряли снощи. Казах му. И той каза, че самолетът се е приземил в Абеше, Чад.
— Алекс сигурно е Певснер? — запита Хол.
— Да, сър.
— Защо той ще те търси под името майор Кастило?
— Той е знаел кой съм още преди да се обади на Ото Гьорнер — каза Чарли. — Затова се е съгласил да ми даде интервю. Преди да разбере кой съм, се е канел просто да отстрани Госингер.
— И ти е казал това? — запита Хол.
— Да — каза Чарли. — Каза, че се е канил да направи малка червена точка в средата на челото на Госингер.
— Исусе! — възкликна Хол. — И говореше сериозно, нали?
— Повярвах му — отвърна Чарли.
— Не трябваше да ти позволявам да отидеш там. Поне не сам.
— Нямаше да се срещне с мен, ако не бях сам.
— Може ли да кажа нещо, сър? — тихо попита Милър.
Хол го изгледа малко странно, но каза:
— Да.
— Две неща — каза Милър. — Не мисля, че беше съвпадение това, че телефонното обаждане дойде петнайсет минути след влизането на Чарли тук. Телефонът звъни за първи път, откакто съм тук. Което означава, че имат свой човек тук или че плащат на някое от момчетата носачи или на някой портиер.