Хол не отговори. Изражението на лицето му беше достатъчен отговор.
— Разбирате, сър, че трябваше да попитам.
В кожената папка беше досието — дебело, листовете хартия бяха закрепени с огромна алуминиева скоба.
— Има кафе, мистър Дохърти — каза секретарят.
— Благодаря, сър, но не.
Кастило отиде до дивана, остави досието на масичката за кафе и започна да прелиства страниците. След минута и Милър седна до него.
— Надявам се, че вие, господин секретар, както и тези двама господа, разбирате, че някои от данните в това досие не са потвърдени — каза Дохърти.
Кастило затвори досието.
— Сър, имаме нужда от повече време, отколкото разполагаме с Милър — каза той.
— Добре — каза Хол. — Тогава е по-добре да тръгнете. Ще прочетете ксерокопието, когато се върнете.
Кастило взе досието и понечи да го върне в папката.
— Просто го остави там, моля те — каза Хол. — Ще прочета толкова, колкото успея, преди да отида в Белия дом.
— Да, сър — каза Кастило.
Той и Милър отидоха в спалнята. След пет минути излязоха с куфари. Кастило беше облечен официално — със сако и вратовръзка. Хол вдигна поглед от досието.
— Дръжте ме в течение — нареди той.
(ТРИ)
Белият дом
1600 Пенсилвания авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
17:25, 8 юни 2005
Секретар Хол беше чул, и то не без това да му достави удоволствие, че пътниците на само три превозни средства са били освободени от внимателно проучване, преди да бъдат допуснати в района на Белия дом — лимузината на президента, лимузината на вицепрезидента и неговия личен автомобил.
Мислеше за това, докато неговият „Юкон“ наближаваше портата, и беше доволен да осъзнае, че той се наслаждава на тази привилегия, докато тя е отказана на Джон Пауъл и Марк Шмит. В момента не беше особено благоразположен към нито един от двамата.
И беше следователно изненадан и малко разочарован, когато униформеният служител на Тайните служби махна с ръка на „Юкона“ да спре.
Джоуел Исаксън свали прозореца на вратата на шофьора.
— Добър вечер, господин секретар — каза охраната. — Сър, президентът помоли да отидете първо в стаята му, а не в залата.
Натали Кохън седеше на дивана с крака, свити под тялото, в стаята на президента. Вдигна ръка за неофициален поздрав, когато Хол влезе. Президентът седеше с приведени рамене в един от фотьойлите и държеше чаша с бърбън, обичайното за него питие.
— Искаш ли и ти, Мат? — запита той и посочи чашата. — Да ти даде смелост да раболепничиш пред Пауъл?
— Няма да раболепнича пред Пауъл. — Изстреля думите Хол, после се сети да добави: — Господин президент. Нали?
— Нека ти кажа къде нашата малка риболовна експедиция се удари в скалите — каза президентът.
Той посочи редицата бутилки на страничната масичка. Хол отиде до нея, каза си, че май е в беда и ще има нужда от всичкия си ум и не бива да пие, а после си наля два пръста бърбън и отпи. След това се облегна на масичката и погледна президента.
— ФБР са научили, че „Лийз Еър“ са предявили правото си върху изчезналия самолет, който, вероятността е седемдесет процента, сигурно вече е на дъното на Атлантическия океан.
— Но нима това не се очакваше, сър?
Президентът вдигна ръка в знак да не го прекъсва.
— Директорът на ЦРУ ми докладва, че е сметнал за необходимо да освободи от длъжност техния човек в Луанда, защото е предал на твоя майор секретна информация, която вече била подложена на преценка и отхвърлена от Ленгли. А човекът предал информацията на твоя майор, защото той казал, че работи за мен — това трябваше да е тайна операция, помниш ли? — и, второ, защото онзи, по време на вечеря… направил неприлично предложение на шефката си.
Президентът отпи от питието си и погледна Хол, за да види каква е реакцията му. Секретарят мисли точно три секунди и стигна до дълбоко философското решение, което беше научил още във Виетнам, където животът, ако не друго, беше подложен на риск: „Избирай хора, на които имаш доверие, и се доверявай на хората, които си избрал.“
— Според мен, господин президент — каза Хол, — има почти стопроцентова вероятност изчезналият самолет да не е на дъното на Атлантическия океан.
— Това е интересно — каза доктор Кохън.
— Но не знаеш къде е всъщност, нали, Мат? — запита много тихо президентът.
— Господин президент, съществува вероятност от почти осемдесет процента вчера следобед в пет часа самолетът да е бил на изоставено летище в Чад. Селището се нарича Абеше. Предадох информацията и на Пауъл.