— Сигурен съм, че е така, но мисля, че той говореше по-скоро за страните ни — каза по-дребният мъж. — Знаеше ли, Томи, че Мароко е първата нация, която е признала Съединените щати? Още дори преди да се превърнат в САЩ през 1777.
— Не, Ваше височество. Не знаех — призна подполковник Томас.
— Моята собствена история е малко неясна. Но мисля, че резиденцията на тогавашното ви правителство е била във Филаделфия.
— И аз мисля така — каза Макнаб.
— А по онова време Камбаната на свободата съществувала ли е във Филаделфия? И ако е така, каква е била връзката й с правителството?
— Ваше височество, срамувам се да кажа, че нямам представа — призна генерал Макнаб. — Вероятно е била там, но аз просто не знам.
По-дребният мъж се закани с пръст на генерал Макнаб.
— Но това е ужасно! — каза той.
(ТРИ)
Кралската въздушна база
Менара, Мароко
12:20, 9 юни 2005
След три часа от хангара беше изтеглен самолетът, който беше влязъл там като „С–22“ на Американските военновъздушни сили с номер 6404 на опашката. Онова, което по-дребният мъж беше нарекъл операция „Хамелеон“, беше завършено преди двайсет минути.
От двете страни на корпуса сега имаше по цялата дължина, от носа до опашката, зелени и червени линии, които образуваха райе. Надписът гласеше: „Ройъл Еър Марок“. От двете страни на вертикалния стабилизатор имаше червени звезди. Под тях, с възможно най-големи букви, бяха изписани инициалите Р Е М. По корпуса бяха залепени с толкова лепило, че да издържи кратко време, лепенки. Те бяха боядисани с много скъпа и бързосъхнеща боя. Тестовете бяха показали, че боята ще издържи петдесет часа бърз полет, трийсет и шест часа на слънцето при температура 120 градуса по Фаренхайт и четирийсет и осем часа при температура 20 градуса по Фаренхайт. Хората обаче не вярваха, че на боята ще се наложи да издържи толкова дълго. Надяваха се, че най-много до трийсет и шест часа, самолетът, който сега се казваше „Рабат“, ще се върне в хангара в Менара, където щеше да бъде напръскан с разтворител, дори по-скъп от боята. Разтворителят само за минути щеше да атакува химически боята и щеше да позволи и тя, и лепенките, да бъдат отстранени за съвсем кратко време.
Двигателите заработиха, „Рабат“ се насочи към пистата и тъй като получи разрешение, излезе на нея, без да спира, и излетя.
Наземният контрол на кралската въздушна база уведоми контролния пункт в Казабланка, че е излетял „РЕМ–905“, чието направление е Джида, Саудитска Арабия.
Точно в този момент майор Карлос Г. Кастило излезе през въртящите се врати на хотел „Уоруик“ във Филаделфия и направи няколко крачки по „Лоукъс стрийт“.
(ЧЕТИРИ)
Хотел „Уоруик“
1701 „Лоукъс стрийт“
Филаделфия, Пенсилвания
07:25, 9 юни 2005
Кастило се огледа нагоре и надолу по „Лоукъс стрийт“ и погледът му попадна на статуя с размерите на човек с чадър, издигната почти точно от другата страна на улицата. После чу две бибипкания на клаксон и като обърна глава по посока на звука, видя Милър да му маха от предната седалка на тъмносин „Буик“, паркиран на петдесет крачки от входа на хотела.
Отиде бързо при него и Милър отвори задната врата.
Шофьорът беше дребен и жилав светлокож мъж с грижливо поддържани мустаци.
— Добро утро, генерале — каза учтиво Кастило.
Генерал-майор Х. Ричард Милър, вече пенсиониран, се обърна назад и заплаши Кастило с пръст.
— Още първия път, когато те видях, Кастило — по онова време беше още курсант, така да се каже — разбрах, че носиш беди.
— Сър, ако генералът има предвид това, че Дик… се върна… от Африка… За това се погрижихме вече, сър.
— Погрижили сте се? И какво, по дяволите, означава това? Мили Боже, та Милър е освободен от длъжност!
— Как, Чарли? — запита майор Х. Ричард Милър.
— Президентът ще ти изпрати похвално писмо, което ще мине през разузнавателната служба на отбраната — каза Кастило. — Секретар Хол се обади снощи, за да ми каже.
— И с какво ще помогне това? — запита, без да е ни най-малко умилостивен, генерал Милър. — Ако се заговори, че Милър е върнат на служба заради „политическо влияние“, това звучи почти толкова лошо, колкото и „освободен от длъжност“.
Генерал Милър отдели гневния си поглед от Кастило за толкова време, че да се ориентира в пътното движение и да потегли.
Майор Милър се обърна назад и чрез комбинация от изражения на лицето, свиване на рамене и други елементи на езика на тялото, успя да предаде на Кастило, че съжалява за нападките на баща си, но, от друга страна, да изрази становището си, че Чарли познава стареца и трябва да приеме реакцията му.