Чарли използва комбинация от жестове да изрази разбирането си за ситуацията, а също и това, че няма нищо против.
Кастило си помисли: „Исусе Христе, слава Богу, че снощи не отидох с Дик до дома му. Ако го бях направил, не бих могъл по никакъв начин да спра гнева на генерал Милър. На това ще бъде сложен край веднага щом стигнем до полицейското управление и, не, благодаря ти, Дик, няма да дойда до дома ти с теб по-късно, за да кажа «здравей» на майка ти.“
На път за полицейското управление минаха край градската община. Кастило се сети, че може би Камбаната на свободата и сградата, в която е била подписана конституцията, са някъде наблизо, но не беше сигурен.
„Исусе, ето ме мен, опитвам се да попреча на група терористи да я разрушат, а дори не знам къде се намира!“
Полицейското управление се оказа извита сграда само на два квартала от „Маркет стрийт“. Паркингът, в който влезе „Буикът“, беше обозначен само за полицейски превозни средства. Генерал Милър спря колата на място, на което имаше знак:
САМО ЗА ГЛАВНИ ИНСПЕКТОРИ
Изключи двигателя и отвори вратата.
След това пъхна обратно глава във вратата и каза:
— Да вървим, Кастило! Не искаме комисарят да ни чака, нали?
„Господи, той ще дойде с нас!“
— Сър, ще дойдете с нас ли?
Отговорът на генерал Милър беше леко поклащане на главата, което трябваше да покаже отвращението му от глупавия въпрос, последвано от нетърпелив жест, който означаваше: „Да вървим! Да вървим!“
„Не мога да направя абсолютно нищо по въпроса. Какво е намислил, по дяволите!“
До тях се приближи полицай.
— Сър, не можете да паркирате тук, това място е запазено за инспекторите.
— Аз съм генерал Милър и съм тук, за да се видя с комисаря — отговори генералът. — Той ме посъветва да паркирам тук. Изненадан съм, че вие не сте уведомен. Ако има проблем, предлагам да му се обадите.
Полицаят изгледа генерал Милър внимателно, после кимна и се отдалечи.
Вътре в сградата, зад стъклена врата, имаше четири колони с височина до кръста, през които полицаи и цивилни минаваха само ако пъхнат идентификационната си карта в устройството за четене. Вдясно от колоните имаше бюро за посетителите, с които трябваше да се справи униформен служител.
— Генерал Милър и още двама души за комисар Келог — каза гръмогласно генерал Милър.
— Сър, аз останах с впечатлението, че комисарят ще ни очаква в осем — каза Кастило. — Сега е само седем и четирийсет.
— Тогава информацията ти не е точна — каза генерал Милър.
Очевидно ги очакваха, защото полицаят веднага извади три значки за посетители и натисна бутона, който освобождаваше бариерата.
Качиха се в асансьора, който беше стар като сградата и тръгнаха нагоре. Когато вратите на асансьора се отвориха, един детектив, полицай в обикновени дрехи, ги чакаше.
— Добро утро, генерале — каза той. — Комисарят ви очаква.
Отговорът на генерал Милър беше подчертано кимване с глава.
Последваха полицейския служител — Кастило не виждаше никаква значка, но на колана му имаше кобур за „Глок 9 мм“ — по коридора до друго бюро, където ги очакваше друг полицай в цивилни дрехи. Там трябваше да се подпишат в регистъра за посетители и им позволиха да минат първо през външен офис, след което влязоха в онова, което очевидно беше офисът на комисаря.
Много едър чернокож мъж в изключително добре прилягащ му тъмносин костюм се изправи иззад бюрото и им се усмихна.
— Добро утро, Ричард — каза той, като му подаде ръка, след което подаде ръка и на майор Милър. — Радвам се да те видя, Дик. Мина известно време, откакто се видяхме за последен път.
— Добро утро, сър.
— А това е?
— Това, комисарю — каза генерал Милър, — е майор Карлос Гуилермо Кастило и съм тук, за да ви кажа нещо относно него.
— Очаквах специалния помощник на секретаря на отдел Вътрешна сигурност — каза комисар Келог. — Но как сте, майоре?
— Как сте, сър? — каза Чарли.
— Онова, което имате да ми кажете за майор Кастило, може ли да почака, докато изпием по едно кафе? — запита комисарят и им махна с ръка да се настанят на столовете.
— Ще пием кафе по късно, благодаря — каза генерал Милър. — Зная, че времето ви е ценно, и ще се постараем да не ви отнемаме много от него.
Комисарят седна на стола и направи жест с двете ръце, който ги подканяше да говорят.
— Познавам майор Кастило, откак двамата с Дик учеха в „Уест Пойнт“ — каза генерал Милър. — И тогава бяха, и сега са, като газова бутилка и кибрит. Единият драсва клечката и другият гръмва.
— Така ли? — запита с усмивка комисарят.