Озоваха се в малко фоайе, а вдясно имаше врата, на която също нямаше никаква табела. На стената до нея имаше звънец. Комисарят го натисна. По малкия говорител, вграден в стената под звънеца, се чу не особено очарователен глас:
— Да?
— Отвори вратата — нареди комисарят.
— Кой е?
— Комисарят.
— Глупости!
— Какво трябва да направя — да разбия проклетата врата!
Чу се тих звук и когато комисарят бутна вратата, тя се отвори. Зад вратата имаше стълбище. Комисарят започна да се изкачва, като вземаше стъпалата по две наведнъж. В горния край на стълбището ги чакаше чернокож с кобур, преметнат през рамо, и със смутено и объркано изражение на лицето.
— Съжалявам, господин комисар. Аз не…
Комисарят махна с ръка, с което искаше да каже, че няма проблем.
— Главен инспектор Крамер? — запита комисарят.
— Просто не знам, сър. Ще се свържа с него. Капитан О’Брайън също го чака.
Той кимна по посока на офиса, чиито стени бяха всичките от стъкло.
— Той трябваше вече да е тук — каза комисарят.
— Ще разбера какво се е случило, сър — каза мъжът, за който Кастило и Милър предположиха, че е детектив.
Комисарят прекоси пълната с хора стая, за да стигне до стъкления офис, като направи знак на останалите да го следват. Когато се приближиха, униформен капитан стана от стола си. Комисарят му стисна ръката, но не представи другите, а вместо това каза:
— Ще изчакаме Фриц.
Седна до бюрото, на което имаше малка табела с име. Името беше: ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР Ф. У. КРАМЕР. Комисарят извади портмонето си и надникна вътре.
— Някой да има два долара? — запита той. — Крамер е много чувствителен по отношение на кафето си.
Милър смушка Кастило и с кимване на глава посочи към онова, което на пръв поглед му се стори като плакат на филма от 1968 „Зелените барети“ в главната роля с Джон Уейн, но като го погледна втори път, Кастило видя, че лицето на Уейн е закрито с боя. А върху него беше нарисувано лицето на усмихнат млад мъж, баретата указваше десета група на Специалните части.
Детективът подаде глава през вратата.
— Две минути, комисарю — каза той.
— Благодаря ти — каза комисарят.
Капитан Ханрахан се върна с табла с кафета трийсет секунди преди в офиса да влезе много висок и привлекателен, много упорит и издръжлив на вид мъж с къдрава и гъста коса, вече започваща да посивява. Беше облечен с риза, вратовръзка и сако от туид, излязло от магазина доста време преди това. На колана му беше закачен полуавтоматичен „Колт 45 АСР“.
— На какво дължа честта? — запита той, после каза: — Ханрахан, трябваше да нахраниш котето.
— Котето е нахранено, инспекторе — каза капитан Ханрахан.
— Господа, това е главен инспектор Крамер, който командва Отдела за борба с организираната престъпност и тероризма — каза комисарят. — С него се познаваме от доста дълго време. Почти от времето на Ноевия ковчег. Бяхме заедно сержанти в отдел „Углавни престъпления“. А това е капитан О’Брайън, който оглавява Бюрото по разузнаване в рамките на отдела. А това са специален агент Кастило от Тайните служби и специален агент Милър.
Крамер внимателно и дълго ги изучава с поглед, после кимна с глава. О’Брайън подаде ръка и на двамата.
— Слушайте ме внимателно и двамата — каза комисарят. — Ще им дадете не само това, за което ви помолят, но също и това, което решите, че може да им бъде от полза.
Капитан О’Брайън каза:
— Да, сър.
Главен инспектор Крамер не каза нищо.
— Чу ли ме, Фриц? — запита комисарят. — Разбра ли ме?
— Ще ми кажете ли за какво е всичко това? — запита той.
— Господин Кастило ще ви каже това, което трябва да знаете. Което няма да е всичко, което бихте искали да знаете. Разбрано?
Крамер едва доловимо кимна.
— И колкото по-малко хора знаят, че са тук, толкова по-добре. Разбрано?
Крамер отново кимна.
— Искам да назначите някого към тях — някой, който да знае какво става тук — през цялото време, докато това приключи. Наредих да ви бъде изпратена кола без отличителни белези.
— А аз да взема ли друга кола? Това може да бъде важно — каза Крамер.
— Важно е, Фриц, повярвай ми. И не искам да чуя от господин Кастило, че някой от вас не му дава това, което иска. И съм му казал да ми се обади в минутата, в която заподозре това.
— Добре. Чух те — каза Крамер.
— Ще държим връзка — каза комисарят на Кастило и Милър, после, като махна с ръка на Ханрахан да го последва, излезе от офиса на Крамер.
Главен инспектор Крамер седна зад бюрото си, облегна се назад на стола си и постави и двете длани зад главата си.