— Нямаме много служители — каза Халоран. — За всичко сключваме договори. Но е възможно, предполагам.
— Достатъчно е само някой да е подслушал някакъв разговор, може би думите на капитан Макълхъни, че се готви да замине за Африка или да казва кога очаква да се върне, нещо такова — каза Кастило.
— Горе-долу по времето, когато той се готвеше да тръгне за Африка, имахме един „MD–10“ в хангара — каза Халоран. — Получихме го от „Делта“. И го почиствахме. Искам да кажа, че в хангара имаше хора на „Ейвиейшън Клийнинг Сървисиз“. Но от фирмата бяха изпратили само чернокожи. Нали знаете, на тях се плащат минимални заплати. Не трябва да си учен, за да измиеш един самолет. Не мога да повярвам, че някой от тях е бил достатъчно умен да се забърка в нещо такова. Не се обиждайте, майоре.
— Разбрах ви правилно — каза Милър. — Но може би крадците — да се придържаме към идеята, че са крадци — са казали на работниците какво да търсят.
— Да — каза Халоран замислено.
— Имате ли списъка, по който са били изплащани заплатите на хората? — запита Бети.
— Не — отговори той. — Компанията по почистването се занимава с всичко това. Ние плащаме на час на човек. Фирмата се занимава и със сигурността и с докарването и откарването на хората до и от летището. Но имат списък с имената им.
— И къде са те? — запита Кастило.
— На летището — каза Халоран. — Два хангара през нашия. — Той погледна Кастило. — Искате ли да дойда с вас?
— Ще оценим усилията ви, мистър Халоран — каза Бети.
— Е, оставете ме да се преоблека и да се обръсна набързо — каза той. — Мога ли да ви предложа по една бира, докато чакате?
— Разбира се — каза Кастило.
— Надявам се, че знаеш какво правиш, Тери — каза мисис Халоран.
— Правя най-доброто, на което съм способен — каза той и се наведе над кофата с лед. Извади три кутийки „Будвайзер“ и им ги раздаде. — Тези хора поне не мислят, че се опитваме да ограбим застрахователната компания.
„Следващата стъпка — помисли си Кастило — ще бъде да сравним имената на работниците с имената, с които разполага полицията. Но ще срещнем известни затруднения. Ако има връзка с терористите, вероятно са използвали фалшиво име. А ако са използвали рожденото име, много вероятно е полицаите да не разполагат с него. Ще познават Джон Джеймс Смит като Абдула бин Еди-кой-си, неговото мюсюлманско име. А ако сигурността е такава, каквато се предполага, че трябва да бъде, пропуските за летището няма да бъдат дадени на полицията. Те няма да изберат човек, който да не може да се справи със задачата, или човек, когото полицията наблюдава. А може нашият човек да е познавал някого, който е имал пропуск за летището, и да го е взел назаем. Няма начин да са разглеждали внимателно всеки от групата работници, които са идвали заедно на работа. Било е достатъчно, ако на врата им е висял пропуск. Ще трябва да проверим приятелите и роднините на всеки, които е работил в хангара на «Лийз Еър» по времето, когато Макълхъни се е готвел да замине за Луанда. А за това ще ни е необходимо време, много време. Може би сме тръгнали на лов за диви гъски. А ако изскочи нещо, може би то ще е от информацията на Крамер за неговите ААЛ. Но човек никога не знае. Лов на диви гъски или не, работата трябва да бъде свършена.“
— Няма да ми трябва много време — каза Халоран и тръгна към къщата.
Кастило му помогна да отвори предната врата на колата.
— Защо не седнете отпред при сержант Шнайдер, мистър Халоран?
Халоран обмисли предложението.
— Не — каза той. — Ще седна отзад при майора. Така съседите ми ще има за какво да говорят — „Видя ли как ченгетата отведоха Халоран?“
— Няма да си помислят така — каза Кастило.
— Вие не познавате проклетите ми съседи — каза Халоран и седна на задната седалка.
Кастило седна до сержант Шнайдер.
— Късметлия си — каза му тя много тихо.
— Лошите дела се наказват — каза Кастило.
Тя му се усмихна и погледите им отново се срещнаха, след което тя запали двигателя.
Кастило се запита дали главен инспектор Крамер е успял да се свърже с хората си под прикритие. Запита се още и колко ли време ще е необходимо на някого, вероятно човек, използващ сателит, да открие дали самолетът е, или е бил, в Абеше. Секретар Хол беше казал само, че се надяват скоро да получат информация.
Кастило погледна часовника си. Беше 11:05. Помисли си, че в Абеше е 17:05. Зачуди се в колко ли часа залязва слънцето там. Със сигурност не много след този час. Ако досега не са успели да насочат сателити над Абеше — или, да кажем, не успеят в следващия час — дневната светлина щеше да си отиде и щеше да им се наложи да разчитат на нощна техника, която не беше чак толкова добра.