(ТРИ)
На борда на „Ройъл Еър Марок 905“
Височина на полета — 35 000 фута
19.55 градуса северна ширина
22.47 градуса източна дължина
17:05, 9 юни 2005
— Около седем минути, полковник — чу се по микрофона гласът на „пилота“. — Започваме да намаляваме скоростта. Ще започнем разхерметизиране след около пет минути. Ще ви стискаме палци.
Подполковник Томас Дж. Девънпорт от Специалните части на американската армия, трийсет и девет годишен, погледна своите подчинени, които се подготвяха за скок, и кимна. Докосна копчето на малкия микрофон на гърдите си.
— Разбрано, седем минути — каза той. — Как ще ги отброите?
— Високо и ясно — отговори пилотът.
Устата и носът на подполковник Девънпорт бяха покрити с черна кислородна маска. Останалата част от лицето и врата му беше намазана с тъмнокафява, почти черна, мазна субстанция. Беше обут в нещо, което приличаше на черни найлонови панталони.
Девънпорт погледна часовника си. Той му показваше, че самият той, както и останалите, е приемал кислород през последния един час и единайсет минути. На едната стена имаше редица кислородни бутилки и разпределителна система, към която те всички бяха свързани с гумена тръба, която имаше разклонения и към костюмите за скока.
Онова, което приличаше на прилепнали черни панталони, беше всъщност костюм против измръзване. Няколко тънки слоя изолационен материал бяха преплетени с жица — като тостер — и осигуряваха топлина. Потокът топлина по жицата щеше да бъде активиран малко преди да започне разхерметизирането на задната част на самолета. Тук измерването на времето беше от жизненоважно значение, критична ситуация. Топлинната система беше много ефикасна. Ако я включеха прекалено скоро, когато температурата в задната част не е под нулата, човекът, който се канеше да скочи, щеше да плувне в пот. На теория, топлината се контролираше от термостат. И той обикновено работеше. Обикновено.
Ако се предположеше, че системата работи и скачачът напусне самолета нито плувнал в пот, нито измръзнал, когато прережат връзката, батерия, прикачена към десния му крак, ще продължи да захранва жицата, осигуряваща топлина. По същия начин при прерязване на кислородната тръба кислородът ще продължи да бъде подаван от кислородната бутилка на гърба му.
На теория, около час приемане на кислород беше достатъчен да прогони въглеродния двуокис от кръвта на скачачите, така че да не страдат от прекалено голямата надморска височина, когато задната част на самолета бъде разхерметизирана, а после и когато падат надолу. Височина от 35 000 фута означава, че се намирате в тропосферата.
Теорията предполага, че всеки скачач не е дишал нищо друго, освен чист кислород през последния час и че не е свалял маската си дори за да поеме една глътка „нормален“ въздух. Поемането на дори една такава глътка връща този час до точката на нулата.
Задната част на самолета беше херметизирана, за да бъдат предпазени хората от температурата на тропосферата. Температурата извън самолета на такава височина е около четирийсет градуса под нулата.
Подполковник Девънпорт каза:
— Добре. В 18:05 ще започнем да разхерметизираме. Сложете маските и шлемовете сега. Внимателно. Внимателно.
Маската беше подобна на скиорска. Беше изплетена от вълна и покриваше цялата глава, с изключение на очите. Тя трябваше да предпазва от студа, но също така напълно скриваше чертите на лицето.
Като сдържаха дъха си, скачачите свалиха кислородните маски и бързо надянаха другите на лицето си, след което отново сложиха кислородните маски, а после бързо сложиха и шлемовете. Те имаха пластмасови предпазители за лицето.
— Справихте ли се всички? — запита подполковник Девънпорт.
Последва:
— Да, сър.
Капитан Роджър Ф. Стивънсън, също от Специалните части на американската армия, който беше с цяла глава по-висок от подполковник Девънпорт и чиято кожа не изискваше прикритие и явно издаваше, че е от негроидната раса, отиде при подполковника.
— Имам ли разрешение да говоря свободно, сър?
— В момента можеш да правиш каквото сърцето ти иска, Роджър. Какво ти се върти в ума?
— С всичките ми уважения, сър, вие не изглеждате като един от нас. Като свалите маската, ще изглеждате като Ал Джолсън.
— О, но аз толкова се постарах! — каза подполковникът и сложи ръка на бедрото си. — Ти току-що съсипа целия ми ден, Роджър.
Стивънсън се усмихна, но продължи:
— Един поглед към вас, подполковник, и местните ще си кажат: „Кой ли е този мършав белокож, който си е намазал така лицето?“ Или други думи, но със същия ефект.