— Мисля, че се опитваш да ми кажеш нещо, Роджър.
— Сър, опитвам се да ви кажа, че бихме могли да се справим и без вас, така че вашето присъствие не е необходимо, защото, ако някой ви види…
— Но това вече би трябвало да е било обмислено от генерал Макнаб — каза Девънпорт. — Който ми нареди да тръгна на тази операция. И то не защото той или аз мислим, че вие не бихте могли да се справите и сами. Вече сте доста добре подготвени.
— А сподели ли генералът мислите си с вас, сър? И можете ли вие да ги споделите с мен?
— Каза, че ме иска тук, ако последва промяна на заповедите. Мисля, че може да ни бъде наредено да изведем самолета оттук, ако го намерим, разбира се.
— Аз също мога да го направя, сър.
— Знам, че можеш. Но мисля, че той искаше да каже, че бихме могли, ако преценим, да изведем самолета и без съответната заповед. И че иска аз да взема това решение. Ти не бива да се натоварваш с такава отговорност. Ако стане издънка, мен само ще ме пенсионират, служил съм вече двайсет години. А ти не си. И имат нужда от теб, Роджър. А аз вече ставам малко прекалено стар за такива неща.
— Ще поема риска, сър.
— Току-що доказа, капитане, разумността на генерал Макнаб — каза Девънпорт и сега в гласа му се усещаше остра нотка. — Помисли върху това, докато пътуваме безшумно в африканското небе. Хайде, отиди да видиш дали хората ти са готови.
За момент изглеждаше, че Стивънсън се кани да каже нещо, но накрая се чу само:
— Да, сър.
Стивънсън отиде до задната част на самолета, където още четирима мъже в черни прилепнали панталони проверяваха — отново, за четвърти или пети път — съоръженията и екипировката си. Трудно беше да се каже какви са, като бяха с шлемове и маски, но двама от тях бяха афроамериканци, един беше доста мургав латиноамериканец, а четвъртият беше от бялата раса.
„Когато последните двама свалят маските си, което неминуемо ще се случи в някоя фаза от операцията, те също ще изглеждат като Ал Джолсън“ — помисли си капитан Стивънсън.
Едно от подобренията на самолета беше инсталирането на въздухонепроницаема вътрешна врата почти на средата на отделението за пътниците. Това позволяваше задната част на самолета да бъде разхерметизирана на определена височина, докато предната част оставаше херметизирана. Седалките бяха извадени от задната част на самолета. В стените бяха вградени стелажи, на които бяха поставени оръжията, радиоапаратите, парашутите и друго оборудване, както и доста кислородни бутилки.
Задната стълба също беше вградена, и доста скъпо, модифицирана. Беше излязла от фабриката с фиксирани стъпала за обикновено качване и слизане на пътници. Тя щеше да бъде спусната при кацането на самолета, да стигне до земята, без да бъде местена повече. Работниците бяха прекарали дълго време в работа над нея, за да подобрят стъпалата и техните отварящи механизми. Три четвърти от стъпалата — онези, които първоначално трябваше да опрат в земята — бяха преместени и закрепени отново, този път — още по-ниско, и снабдени с отварящ механизъм, който, когато бъдеше активиран, позволяваше стъпалата да се приберат в корпуса.
Оригиналният отварящ-затварящ механизъм беше пригоден да се справя със стъпалата на онази част от стълбата, която беше останала с фиксирани стъпала — само четири на брой след промяната. Спускащият механизъм сега беше достатъчно мощен, за да отвори вратата дори при скорост на самолета от 170 или повече мили в час. Беше необходимо също така да се подсили самата врата, както и стъпалата.
Парашутите, които щяха да бъдат използвани, бяха спортни парашути, но също бяха претърпели подобрения. В отворено положение те приличаха повече на крилете на самолет, отколкото на чадър. А можеха и да „летят“. Вместо да падат вертикално надолу като обикновените парашути, те можеха, ако бъдат направлявани, да поддържат хоризонтален полет. Можеха да „прелетят“ около трийсет мили хоризонтално след напускане на самолета, преди да започнат да се спускат. Бяха и по-големи от обикновените спортни парашути, защото им се налагаше да носят по-голямо тегло. Скачачите щяха да носят на гърба си оборудване, включително оръжие, радиоапарати, вода, храна и дрехи, за които се надяваха, че са точно като тези, носени от обикновените жители на Чад.
Всеки един от скачачите щеше да носи със себе си и сателитен приемник, свързан с него със здраво найлоново въже. Координатите на летището в Абеше се знаеха с точност няколко фута. В устройството беше вкарана и запаметена позиция на сто ярда от северния край на пистата. Сателитният приемник имаше два режима на работа. Единият режим показваше картата на района и настоящата позиция на парашутиста по отношение на избраното направление. Вторият режим показваше със стрелка посоката на избраното направление и отдалечеността му в километри и метри. Вторият режим също така комбинираше позицията на самото устройство, надморската височина, на която то се намира, и топографска карта, която даваше на парашутиста забележително ясна картина на терена, където ще се спусне.