— Скоростта се стабилизира на 170 мили в час — докладва пилотът.
Спуснаха стълбата. Девънпорт отиде до вратата и изчака Стивънсън да вдигне парашута си и после се закачи за него. После седна на пода и след като протегна ръка зад себе си и взе чантата, я постави на стъпалата пред себе си.
Един по един другите заеха местата си зад него. Предпоследният в редицата се свърза с парашута на Стивънсън и се нареди. Последен в редицата застана Стивънсън.
— Всички ли са готови? — запита подполковник Девънпорт.
Всички провериха готовността си.
— Пилот? — запита Девънпорт.
— Около две минути, подполковник.
— Две минути — отговори Девънпорт.
— Готови ли сте, подполковник? — запита пилотът.
— Готови сме.
— Петнайсет секунди, тринайсет, единайсет, девет, седем, пет, четири, три, две, едно.
Подполковникът слезе, доста тромаво, по стъпалата, а после се отпусна във въздуха. Потокът въздух улови тялото му и рязко го отдалечи от самолета.
Бяха му необходими пет секунди, а може би и малко повече, за да добие контрол над падането си и да заеме положение на тялото — с лице надолу, с разперени крака и ръце — което щеше да задържи, докато не станеше време да разтвори парашута си.
Главното беше да се излезе от смъртоносния студ на тропосферата, преди батерията да се е изтощила и бутилката да се е изпразнила. Ако не успееш, умираш.
Колкото можеха по-бързо, останалите също слязоха тромаво под тежестта на оборудването по стъпалата и се потопиха в нощта.
— Всички ли скочихте? — запита пилотът.
Отговор не последва и той повтори въпроса. Отново не последва отговор и той каза на втория пилот:
— Майкъл, свържи се с тях по радиото и им кажи „да пуснат писмо в кутията“ в 17:22.
След това натисна копчето за механизма, който щеше да върне стъпалата и вратата на мястото им. Когато светнаха зелените светлини, той натисна лоста, който щеше отново да херметизира задната част на самолета.
(ЧЕТИРИ)
Международно летище — Филаделфия
Филаделфия, Пенсилвания
13:45, 9 юни 2005
— Това е той — каза Терънс Халоран, като кимна с глава към мъжа в белия „Ягуар XJh8“, който тъкмо спираше пред хангара.
— Най-после — каза тихо и с горчивина майор Х. Ричард Милър. Чакаха го от 11:45.
От колата слезе много едър афроамериканец в края на трийсетте. Не без трудности. Беше висок колкото Милър, но беше поне с петдесет паунда по-тежък. На Кастило му хрумна неприятната мисъл, че този мъж не влиза в колата, а я „облича“. Носеше зелена риза с поло яка, тъмносини панталони, обувки от кожа на алигатор, златен „Ролекс“ и златни верижки около врата и двете китки.
— Какво, по дяволите, е толкова важно, Халоран? — поздрави ги той.
— Тези хора трябва да говорят с теб, Ед — каза Халоран. — Мистър Кастило, това е Ед Торн, собственикът на „Ейвиейшън Клийнинг Сървисиз“.
— Аз съм от Тайните служби, мистър Торн — каза Кастило и му подаде документите си.
Торн ги разгледа, а след това посочи Милър и сержант Шнайдер.
— А тези двамата? — запита той.
— Аз съм сержант Шнайдер от полицейското управление във Филаделфия — каза Бети.
— А аз се казвам Милър, мистър Торн. Работя за мистър Кастило.
— И за какво става въпрос?
— Трябва да разгледаме някои от списъците на персонала ви, мистър Торн — каза Кастило. — И по-специално имаме нужда от имената и адресите на хората, които сте изпратили да работят за „Лийз Еър“ от първи до петнайсети май.
— Няма начин — каза Торн.
— Извинете? — каза Кастило.
— Казах, че няма начин — каза Торн.
— Мистър Торн, може би не разбирате — каза Кастило. — Работя за Тайните служби. Молим за вашето сътрудничество в разследването, което провеждаме…
— Какво разследване? Кого разследвате?
— Изчезването на самолета на „Лийз Еър“ в Африка — каза Кастило.
— Да, така си и мислех. И какво се опитвате да направите, да ме свържете по някакъв начин с това?
— Не, сър. Но искаме да проверим хората ви, които са работили за „Лийз Еър“ в периода…
— Не сте мислили, че ще ви предоставя книгите на компанията си просто така, нали? — каза мистър Торн и щракна с пръсти. — Какво се опитвате да направите? Да ме дадете под съд?
— Мистър Торн… — подхвана Кастило.
— Имате ли заповед за обиск или нещо друго?
— Надявахме се, че няма да ни е необходима — каза Кастило. — Надявахме се, че ще ни сътрудничите.
— Вземете заповед за обиск и я покажете на адвоката ми.