— Разбирам — каза Кастило. — Успяхте ли да се свържете с някои от момчетата под прикритие?
— Свързах се с всички — каза Крамер. — Но засега знаят само, че искаме среща. Проблемът е в уреждането на срещите. Трябва да се внимава много. И не може да стане през деня.
Той направи пауза и вдигна поглед към Кастило.
— Има ли още нещо, което бихте искали да разследвате, да видите?
Кастило се усмихна.
— Искате да кажете, че не само че не сме ви полезни, но и ви пречим?
— Вие го казахте, не аз — каза Крамер.
— Дик, кога за последен път си видял Камбаната на свободата? — запита Кастило.
— Ако се изключат случаите, когато съм минавал с колата оттам, мисля, че когато бях в осми клас — отговори Милър.
— Мисля, че е време отново да я разгледаш — каза Кастило.
— Добра идея — каза Крамер и се усмихна. — Ако изникне нещо, ще ви се обадя.
— Сигурен съм, че видя знака, забраняващ спирането — каза Милър на Бети Шнайдер, когато тя първо намали скоростта, а после спря, обърна се назад и даде на заден ход.
Той седеше отпред, до нея.
— Не само мога да чета, но мога и сама да си завързвам обувките — каза тя. — Ние сме на работа, а сме и полицаи.
Видя, че Кастило се усмихна, и му се усмихна в отговор.
— Кажи му, сержанте — каза Кастило.
— Но това е знакът, отбелязващ Националния парк — започна да спори Милър и посочи: — А правилото за полицаите, които са на работа, важи ли за федералната собственост?
— „Маркет стрийт“ принадлежи на Филаделфия — каза тя. — Федералната собственост започва от другата страна на тротоара. — Тя посочи към отвореното пространство и към структурата, издигната над Камбаната на свободата и сградата на общината зад нея. — Понякога това се превръща в проблем на юрисдикцията.
— Наистина ли? И как така? — запита Кастило.
Тя тъкмо слизаше от колата и не отговори. Като слезе на тротоара, Кастило видя към тях бързо да се приближава полицейски служител. Той огледа внимателно колата, кимна, с полуусмивка на устни, и тръгна обратно по „Маркет стрийт“ към сградата на общината. Усети, че Бети го беше видяла да наблюдава полицая.
— Как разбра, че си ченге? — запита Кастило. — И че си тук по работа?
— Мъжка интуиция. Мисля, че така се нарича — каза тя.
— Сразен съм — засмя се Кастило.
— Мисля, че и аз не съм идвала тук, откакто бях в осми клас — каза Бети, като тръгнаха по площада към Камбаната на свободата.
— Това не си го спомням — каза Милър.
— Колко пъти си ми казвал, че когато си бил ученик, си бил все в задните редици? — запита Кастило.
Бети се усмихна и поклати глава. Милър скри дясната си длан с лявата и показа на Кастило среден пръст.
— Имам предвид, не си спомням, че са допуснали грешка в думата „Пенсилвания“ — каза Милър.
Кастило погледна по-внимателно.
— Да, така е — каза той. — Предполагам, че са имали проблеми с осми клас.
— Пише, също така „Провинция Пенсилвания“ — каза Бети. — А винаги съм мислела, че са използвали думите „държава“, „република“ и „общност“.
Милър заобиколи камбаната. Кастило погледна през площада към „Маркет стрийт“.
— За какво мислиш? — запита Бети.
— Денят е прекрасен.
— Да, обаче не за това мислиш — каза тя.
— Не — призна той. — Мислех, че на десети септември вероятно е имало по-малко от петдесет души, които са смятали терористичния акт от следващия ден за възможност, макар и много отдалечена във времето.
— И мислиш, че атаката тук е вероятна, така ли?
— Иска ми се да не е така — каза той. — И се чувствам малко виновен, че не правя нещо повече по въпроса.
— Докато главен инспектор Крамер не покаже всичките онези имена на нашите хора, включително на онези, които работят под прикритие, какво можем да направим?
Той сви рамене.
— И аз това си повтарям.
Милър бързо се върна при тях.
— Сети ли се нещо? — запита го Кастило.
— Майка ми — каза Милър. — Обещах да й се обадя, когато разбера дали ще имаме възможност да отидем за вечеря. Ще трябва да й го кажа, по един или друг начин. Тя наистина иска да те види, Чарли.
Кастило погледна Бети.
— Имате ли връзка по радиото на разстояния като до Бала Синуид?
— Разбира се — отговори тя. — А нали имаме и мобилни телефони.
— Дик, обади се на майка си и й кажи, че ченгетата ще те заведат до дома ти — каза Кастило.
Бети се подсмихна, после се усмихна открито на Кастило.
— Така ли? — каза Милър. — А Крамер?
— Ако се обади, ще отидем при него — каза Кастило. — Но, така или иначе, не сме му полезни.
— Тя настина иска да те види, Чарли — повтори Кастило.