— Сега, докато летяхме с хеликоптера, си мислех… — поде Кейси, поколеба се, после продължи: — Спомням си едно момче, авиатор, капитан Уокър от свързочните войски. Той се опитваше да ни измъкне в Лаос…
— Да разбирам ли, че сте били във Виетнам?
— Бях зелена барета във Виетнам, генерале — каза Кейси. — Нека ви разкажа историята. Хеликоптерът му попадна под автоматичен обстрел и беше свален на земята. Пилотът не беше пострадал, но хеликоптерът нямаше да може да излети оттам. Помощник-командирът изтича при Уокър и му каза: „Не се тревожи, ние сме зелени барети и ще те измъкнем оттук. Вероятно ще успеем да се върнем обратно за около седмица или десет дни.“ Уокър го погледна, той беше лейтенант и много приличаше на този тук, и реши, че, колкото и да опитва, той все пак не е Джон Уейн. „Лейтенант — каза той — нека ви кажа нещо за структурата на американската армия. Свързочните войски са едновременно свързочна и бойна единица. Аз съм най-старшият в бойната част, така че поемам командването.“ После огледа останалите от нас и запита: „Някой има ли проблеми с това?“ Беше едър и изглеждаше доста лукав, цялото му лице беше в белези и не се бръснеше често. В джоба му имаше две гранати, на кръста — пистолет 45-ти калибър и носеше карабина „Ремингтън 1100“. Естествено, никой нямаше проблеми — всички схванахме какво иска да каже. „Добре — продължи той. — Първо ще унищожим моята машина и после ще се измъкнем оттук. Някои да има термична граната?“ Бяха ни необходими петнайсет дни да се измъкнем оттам. Когато полковникът разбра, че Уокър се е справил с това, той го награди с отличие. Чух, че бил единственият авиатор от свързочни войски, който е бил награден с отличие.
— Чувал съм тази история и преди — каза генерал Макнаб. В този момент дойде келнерката и донесе изстудената бира и три чаши. — Добре дошли у дома, мистър Кейси.
Мъжете мълчаливо гледаха как келнерката поставя чашите пред тях и налива бира във всяка, после тя каза:
— Ще се върна след малко, за да взема поръчката ви.
— Да — каза Кейси, след като тя се отдалечи. — Така и не изявих желание да вляза в Специалните части, генерале. Искам да кажа, да, подписах документите, но онзи, който ме нае, беше лъжлив кучи син. А аз бях само на осемнайсет и бях прекалено неопитен, за да разпознавам хората от пръв поглед. Бях радиолюбител още когато бях дете и преди да вляза в армията, положих изпит и добих свидетелство и лиценз „А“ за радиотелефония. Веднага ме изпратиха във Форт Монмът и ми възложиха работата на инструктор. Всички, с изключение на мен, бяха сержанти, така че прекарвах повече време пред радиото и на контролния пункт, отколкото в инструктажи. И тогава се появи онзи и ми каза, че ако подам молба за Специалните части, където наистина имат нужда от радиоспециалисти, ще ме повишат в чин сержант. И аз се записах. Това, което копелето не ми каза, беше, че ще ме произведат сержант, след като мина през училището за парашутисти в Бенинг и курс „Q“ в Макол.
— Това звучи ли ти познато, лейтенант Кастило? — запита генерал Макнаб, после обясни: — Самият лейтенант Кастило завърши съвсем скоро училището за парашутисти в Бенинг и курса „Q“.
Кейси погледна Кастило, но не отговори на забележката на Макнаб.
— И така, завърших курса — продължи той — и ме направиха сержант, дадоха ми петдневен отпуск и изпратиха току-що навършилия ми деветнайсет години задник във Виетнам, което се оказа едно от най-неприятните преживявания в живота ми. Цялото време във Виетнам прекарах в тим „А“, в Лаос. Но успях да се опазя жив и невредим и ме изпратиха обратно у дома. Дългокос кучи син и гаджето му, което не носеше сутиен, все още си спомням циците й, ме заплюха на летището и ме нарекоха „убиец на бебета и малки деца“. По същия начин ме посрещнаха и на летището в Атланта, но този път жената, която ме заплю, приличаше на баба ми. А после дойдох тук и започна процесът по демобилизирането ми. Имаше и заключителна церемония. Единствената причина, поради която отидох, беше, защото мислех, че копелетата са напълно способни да ме изправят пред военния съд, защото съм се отлъчил самоволно. И така, строяват ни всички, призовават вниманието ни и ето, че марширува онзи полковник от зелените барети. „Извадете носните си кърпички, момичета“ — казва той. И наистина има това предвид. И така, след около минута всички стоим с носните си кърпички в ръка. „Добре, момичета — казва копелето. — Издухайте си носовете.“ Чудим се, какво, по дяволите, става, но чинът му е достатъчно висок, така че всички си издухваме носовете. „Добре — казва той. — Приберете кърпичките. Времето за сълзи мина. Знам, че се чувствате унижени от първия до последния човек. Но вие сте част от войнското братство. И никога няма да го изгубите. И е по-добре да разберете, че онова, през което сте преминали, ви прави специални. Можете да направите всичко, всичко, което решите, всичко, за което се сетите. Вие сте десет крачки пред всички други. Можете да бъдете всичко, което пожелаете. Аз не ви съжалявам. Горд съм, че служих с вас. Поздравявам ви.“ Поздрави ни, като отдаде чест и каза: „Освободете всички, старши сержант.“ И се отдалечи.