Погледите на Кейси и Макнаб се срещнаха. Кастило не се съмняваше, че онзи полковник е бил сегашният генерал Макнаб.
— И аз се върнах в Бостън и се опитах да изпия всичката бира на пристанището — продължи Кейси. — И тогава баща ми каза, че трябва да се опитам да помисля за бъдещето си и че може би трябва да се възползвам от предимствата си на ветеран във войната и да се запиша в градската пожарна команда като ченге или може би пощенски служител. Не исках да разнасям пощата, нито да бъда ченге или пожарникар. И се запитах каква част от речта на онова копеле е била истина и каква — не. Дали наистина можех да постигна всичко, което реша? Трябваха ми два дни, за да си събера ума и да реша какво искам да правя, но на следващия отидох в Масачузетския технологически институт, потърсих професора по електроинженерство и му казах, че не съм завършил гимназия, но съм служил във Виетнам и затова зная повече от другите както за техниката, така и за хората, но че искам да науча още повече. В института нямаха много бедни ирландски деца, незавършили гимназия, но онази есен аз станах едно от тях. Първата година учех редовно, а вечерта посещавах вечерната гимназия, така взех диплома за гимназиално образование. Завърших като бакалавър след две години, а след още три взех магистърската си степен. Бях все още в института, когато получих Кръста на Военновъздушните сили.
— Онази прощална реч съм я произнасял поне петдесет пъти — каза Макнаб.
— Наистина вярвате в онова, което говорите, нали?
Макнаб кимна.
— И така, с риска да се повторя, добре дошли у дома, сержант Кейси — каза Макнаб и вдигна чашата си с бира, за да го поздрави.
— Благодаря — каза Кейси и вдигна бутилката си, за да се чукне с Макнаб и Кастило.
— И така, какво можем да направим за вас? — запита Макнаб.
— Време е за разчистване на сметките — каза Кейси.
— Моля?
— Време е да ви се отплатя — каза Кейси. — Освен ако не греша, което не се случва често, вашето комуникационно оборудване е изостанало поне с пет, ако не и с десет, години.
Макнаб помисли малко, преди да отговори.
— Разполагате с оборудване, което според вас армията може да купи?
— Да, разполагам с оборудване, с което според мен Специалните части трябва да разполагат — каза Кейси. — Но нямам намерение да се забърквам с армейската система за снабдяване във Форт Монмът.
— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза Макнаб.
— Ще ви покажа с какво разполагам. Вземете каквото решите. Безплатно. Ще го отпиша като техника за проучване и развитие — каза Кейси. — Изпратете ми списък и аз ще ви набавя необходимото.
— Но вие говорите за голямо количество оборудване — каза Макнаб. — Сигурно го знаете.
— Знам. Аз съм богат, наистина страшно богат ирландец, което нямаше да стане, ако не бях повярвал истински във вашата реч и не бях се записал в Масачузетския технологически институт.
— Исусе Христе! — каза Макнаб.
— Никакво обвързване, генерале — каза Кейси. — Когато чух какво правят момчетата ви в Ирак, реших, че е крайно време да се погрижа за братята си от воинското братство. И ето ме тук.
— Преди да сте променили решението си, откъде и как да подхванем тази работа? — запита Макнаб.
— Защо това момче да не дойде до Невада с мен в моя самолет? — каза Кейси. — Нека той да направи предварителния оглед.
— Искате да кажете, сега? — запита Макнаб.
— Мисля, че първо ще изпия още една бира и ще хапна нещо.
— Стягай си багажа, Чарли — нареди Макнаб.
Кастило понечи да стане.
— След малко — каза Кейси и направи знак с ръката си, в която държеше бутилката бира, да седне. Погледна Макнаб. — Ако нямате нищо против, генерале. Отдавна не съм хапвал хляб с братята си.
Пролетта на 2005
(ДВЕ)
303 „Конкорд съркъл“
Бала Синуид, Пенсилвания
16:55, 9 юни 2005
Мобилният телефон на Чарли Кастило звънна точно когато Бети Шнайдер завиваше и навлизаше в алеята пред тухлена къща в колониален стил, разположена зад половин акър безупречно поддържана морава.