— Е, познавам човек, който пък познава друг, който пък познава шофьора на камиона, който е закарал резервоарите до Абеше.
— И откъде този последният човек знае за твоите интереси?
— Да си остане само между нас, Чарли, наш общ приятел от товарните въздушни линии лети дотам от Могадишу, знаеш, че това е град в Сомалия, нали? И е трябвало да пренесе резервоарите.
— В „Уест Пойнт“ съм учил дори география — каза Кастило. — И закъде, казваш, са били отправени резервоарите?
— Нджамена. Това е в Чад, предполагам, че знаеш.
— И кога нашият общ приятел е превозвал резервоарите?
— Преди около три седмици. И като знаел, че се интересуваме от какво ли не, запитал за какво са им и му отговорили, че ще бъдат закарани с камион до Абеше.
— Питам се защо не са ги закарали направо със самолет до Абеше.
— Аз също си зададох този въпрос.
— И какво беше заключението ти?
— Обзалагам се, че същото като твоето — каза Кенеди. — Надявам се, разбираш, Чарли, че ако нашият приятел е имал някаква представа за Абеше, можело е да откаже полета. Както вече споменах, нашият приятел наистина не иска да привлича вниманието на обществеността върху себе си.
— Значи ето как си разбрал — всъщност мисля — че самолетът е бил в Абеше.
— Не. Затова разполагам с онова, което ФБР наричат очевидец.
— Предполагам, не знаеш къде е самолетът в момента? Или дори разполагаш с номерата на новите регистрационни табели?
— Не, не разполагам с тях. Знам само, че самолетът е пребоядисан.
— Чудесно!
— Но се обзалагам, че не е в Сомалия…
— Защо да им носят резервоарите оттам, ако самолетът ще лети дотам, нали така?
— Великите умове работят почти по един и същи начин.
— А имаш ли предположение къде може да бъде?
— Не. Ни най-малка представа. Но работя по въпроса и по новата идентификация на самолета дори докато водим този разговор. Ако открием нещо, ти ще си първият, който ще узнае.
— Благодаря.
— Не предполагам да имаш нещо, което искаш да споделиш с мен?
— Не сега. Може би довечера.
Имаше кратка пауза, преди Кенеди да продължи:
— Чарли, наистина не искам случайно да попадна или да се сблъскам с някой от бившите си колеги.
— Разбирам.
— Надявам се да е наистина така. Ще държим връзка, Чарли.
Линията прекъсна.
„Питам се къде ли е той? Вероятно в Ню Йорк, защото е по-лесно да си невидим в голям град, отколкото в малък. Но може да е и във Вашингтон. По дяволите, би могъл да е навсякъде. А дори от ФБР да са успели да проследят обаждането, то повече от сигурно идваше от мобилен телефон, който би могъл да бъде захвърлен веднага след приключването на разговора. Питам се какво толкова е направил, та се страхува ФБР да не го намерят?“
Кастило осъзна, че всички го гледат. Първа наруши мълчанието мисис Милър.
— Ела в къщата, Чарли — каза тя. — Всички са дошли тук, за да ти благодарят.
— Трябва да се обадя по телефона — каза Чарли. — Наистина. Важно е.
— Тогава ще ти дадем минута — каза генерал Милър.
— Защо ти не дойдеш с нас, Бети? — предложи мисис Милър. — Да се срещнеш с останалите членове на семейството. Може би ще искаш да се освежиш?
— Благодаря.
Кастило изчака всички да влязат в къщата, после погледна Дик Милър.
— Кенеди — каза той.
— Чух.
— Самолетът не е вече там. Изхвърлили са седалките и са сложили допълнителни резервоари…
— Сложили? Или монтирали? Или натоварили?
— Не каза. Една от въздушните линии на Певснер е превозила резервоарите от Могадишу до Нджамена. А оттам са закарани с камион до Абеше.
— И ти му вярваш?
Кастило кимна.
— Той няма представа къде е самолетът в момента, и истински се тревожи, че може да замеся в тази работа и ФБР.
— Те търсят ли го?
Кастило сви рамене.
— Влез в къщата, Дик. Няма да ми трябва повече от минута.
Милър погледна къщата. По-големият му брат и леля му Бел бяха на входната врата и като че ли се канеха да излязат на моравата.
— Държат ме под око, нали така? — пошегува се Милър и отиде да попречи на Кенет Милър и леля Бел да излязат.
Кастило набра номера, който го свързваше с централата на Белия дом.
(ТРИ)
Кемп Дейвид
Планините Кейтъкин, Мериленд
17:00, 9 юни 2005
Президентът на Съединените щати се беше облегнал назад в удобното кресло и се опитваше да разбере за какво се отнася разговорът, който Хол водеше, от това, което чуваше само от едната страна. След малко се отказа от тези си опити и натисна малък бутон, който се намираше под масата до стола му. След миг се появи стюард в бяло сако.
— Да, господин президент?