— Време е да пийнем нещо — каза президентът. — За мен малък „Мейкърс Марк“… — Направи пауза и запита: — Мат?
Хол го погледна и той направи жестове, които подсказаха на Мат, че става въпрос за пиене.
— Скоч, моля — каза секретарят на отдел Вътрешна сигурност.
— И скоч. Евтин скоч. В този момент секретарят не се радва на особеното благоразположение на президента.
Стюардът, чернокож и белокос мъж, който изглеждаше достатъчно достолепно, се усмихна.
— Един добър бърбън и един евтин скоч. Да, сър. Нещо за хапване, господин президент?
— Защо не?
Стюардът отново се усмихна и излезе.
— О’кей, Чарли — каза Мат Хол в телефонната слушалка. — Дръж ме в течение.
Той замислено остави слушалката на мястото й, облегна се назад и погледна президента с вдигнати вежди.
— Да се върнем към играта — каза президентът и посочи дъската, разположена на масата между тях. — Шах и мат.
Секретарят погледна дъската.
— По дяволите!
— Винаги те бия — каза президентът. — Защо си изненадан?
— Надявах се, че умът ви може да е зает с други неща — каза Хол. — Беше майор Кастило.
— Нашият вече не толкова таен агент — каза президентът. — Поне това успях да разбера.
— Току-що отново му се е обадил Хауърд Кенеди, бившият служител на ФБР, който сега работи за руския търговец на оръжие.
— И?
— Кенеди му казал, че „727“ е бил в Абеше, но вече не е там. С нови, неизвестни регистрационни табели и пребоядисан в цветовете на някоя авиолиния. Коя авиолиния, само Господ знае. Мистър Кенеди също няма представа къде е в момента самолетът.
— Господи!
— Чарли Кастило каза и нещо друго. Кенеди е знаел къде е Кастило и дори нарочно е подчертал, че това му е известно. Чарли каза, че единственият начин Кенеди да узнае това, бил чрез хората, които работят в мрежата на мобилните телефони и които могат да проследят обаждането до най-близката клетъчна антена.
— С други думи, този Кенеди може да прави това, което служителите на ФБР не могат, без да са получили разрешение от съдия?
Хол кимна.
— Кастило също каза, че Кенеди изглеждал много загрижен, че ще подскажем на ФБР нещо за него. Кастило каза, че няма представа къде е Кенеди и че Кенеди добре знае това. Така че тревогите и страховете на Кенеди са малко необичайни.
— Този човек търсен ли е?
— Не знам. Казах ти, че ФБР… дори самият Марк Шмит беше… Шмит никак не искаше да ми предаде досието на Кенеди. Трябваше наистина да го притисна, за да го направи. — Той направи кратка пауза. — И, смутен съм да призная, но не съм проверил дали са занесли досието в офиса ми тази сутрин.
— О’кей. Да помислим. Марк Шмит, от ФБР знае, че този Кенеди е гнила ябълка. За тях той е нежелано усложнение. Те не искат да знаеш, както и някой друг да знае, колко високо положение е стигнала тази гнила ябълка в Бюрото или какви тревоги им е причинил.
— О’кей.
— Но това може би не оправдава Марк Шмит, че е пренебрегнал „молбата“ на Натали Кохън и не ти е предоставил исканите документи. Това е нещо различно и с това ще се заема аз.
— Да, сър.
— Но защо да вярвам на думите на този човек? Твоят човек…
— Чарли Кастило? Сега той е моят човек, така да се каже, нали?
— Не. Съжалявам. Лош избор на думи. Аз го забърках в това и Кастило е моя отговорност. Майор Кастило казва, че Кенеди ни помага, защото иска да престанем да го наблюдаваме внимателно. И със сигурност изглежда, че ни помага, когато ни казва къде е самолетът, но преди ние да сме успели да направим нещо, той ни казва, че самолетът вече не е в Чад. Защо да му вярваме, че въобще е бил там?
— Разполагам само с онова, господин президент, което ми казва Кастило. Той му вярва, а Чарли е много добър в това да отделя истината от лъжата.
Президентът изсумтя.
— И какво прави в момента нашият таен агент? Къде е той?
— Той е в къщата на бащата на Милър в покрайнините на Филаделфия. Отделът за борба с тероризма към полицейското управление във Филаделфия ще уреди среща на Кастило и Милър с някои от техните хора, които работят под прикритие в мюсюлманските групировки, които са два вида — араби-мюсюлмани и приели исляма, предимно афроамериканци, за да видят дали ще установят някаква връзка на терористите във Филаделфия.
Стюардът влезе в стаята с табла с две големи чаши уиски, купа лед и кана вода.
— Един много добър бърбън за президента — каза той. — И един наистина евтин скоч за секретаря.
— Много ти благодаря — каза Хол с усмивка.
— Причината да пиете евтин скоч, господин секретар, е, че никой не искаше да го купи. Можете ли да повярвате, че това питие е поставено в бъчва в Шотландия преди двайсет и четири години и едва сега са успели да го продадат?