Аляското командване отговаряше за Аляска. Съществуваше съвсем малка заплаха руската армия да пресече Беринговия проток от Сибир с намерението да окупира Феърбанкс или Ноум.
Това оставяше на Централното командване отговорността за останалия свят, за повечето очаквани или вече водещи се войни. Ирак беше негова отговорност, Централното командване вече беше ръководило една война там и беше готово да води и друга.
Но причината генерал Алън Нейлър да вярва, че оглавява най-важния щаб в армията, беше, че това не беше просто щаб, а наистина комбинирано командване, което означаваше, че Нейлър по-често има, отколкото не, под свое командване военновъздушните сили, флота и армията.
Оперативната дума беше „командване“. Той беше оторизиран да издава заповеди, да отправя молби и да прави предложения на другите служби. И за това той беше благодарен на един от своите лични герои, генерал Дон А. Стари, вече пенсиониран. Стари, като Нейлър, беше млад полковник във Виетнам, беше болезнено ранен в лицето, раната беше превързана, той беше пренесен до танка си и нападението беше подновено. Един от неговите майори, който беше излязъл от танка, за да помогне на командира си, беше също лошо ранен и изгуби крака си.
Много хора в армията бяха приятно изненадани, когато Стари беше удостоен с първата си генералска звезда. Офицерите, които казваха какво мислят, често откриваха, че тона пречи на повишението им, а Стари не само казваше, каквото мислеше, но беше известен с това, че не позволява на чувството за такт да попречи на изясняването на гледната му точка. И следователно хората бяха повече от изненадани, когато той беше удостоен с втора звезда и пое командването на Форт Нокс, после получи третата звезда и командването на Пети корпус във Франкфурт, Германия, и натоварен с отговорността да попречи на Червената армия да нахлуе в Западна Европа, а после получи и четвъртата си звезда.
Армията реши, че четиризвездният генерал Стари е повече от подходящ да заеме главния пост в така нареченото „винаги в бойна готовност командване“ във въздушната база „Макдил“ във Флорида. Генерал Стари обаче каза: „Не, благодаря. Мисля да се пенсионирам. Не искам хората да ме запомнят като книжен плъх.“
Отказът на Стари да поеме командването беше сведен до вниманието на президента Рейгън, който го извика в Белия дом за обяснение. Стари каза на Рейгън, че мисли това командване за напълно излишно такова, каквото е в момента. Предполагало се, че то трябва да отговори незабавно на всяка заплаха, но когато получело заповед да отиде в някоя точка на света, командващият генерал трябвало да помоли Военновъздушните сили за самолети — които те винаги можело да използват по-добре за други цели или другаде по света, — да помоли флота за корабите му — а те също можели да ги използват по-добре — и накрая да помоли, например европейското командване, за две дивизии, което, на свой ред, също можело да откаже. Говореше се, че за да опише това командване на президента Рейгън, Стари беше използвал думите „шега“ и „цирк“. Никой обаче не знаеше със сигурност, защото се бяха срещнали насаме. Знаеше се още, че когато излязъл от Овалния кабинет, Стари бил поел командването, а президентът му бил обещал, че ще му даде всички искани правомощия.
Президентът винаги спазваше дадената дума. Стари реорганизира онова, което по-късно щеше да се превърне в Централно командване, за да може то да функционира, когато възникне нужда, а после се пенсионира. Когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт и президентът Буш-Старши нареди на Централното командване да отговори, тогавашният му командир, генерал Х. Норман Шварцкопф, се впусна във войната, като използва правомощията, дадени от Рейгън на Стари.
Главен командир на Шварцкопф в пустинната война беше генерал Фред Франкс. Франкс беше първият еднокрак генерал. Беше загубил крака си поради лошо раняване във Виетнам, когато се беше втурнал да помогне на ранения си полковник, Дон Стари.
Структурата на Централното командване беше дала добри резултати в първата пустинна война, както и в новата. И генерал Алън Нейлър беше твърдо решен, че тя ще остане все така функционална. Понякога мислеше, че тази битка е също толкова трудна, колкото и войните в Ирак и Афганистан.
Един от начините да подобри работата на Централното командване беше поведението му след 11/9, когато ФБР и ЦРУ — както и някои други агенции — бяха изпратили свои „служители за свръзка“, а той им беше казал, че ще приеме само офицери, които се смятат за истински членове на неговия тим, а останалите ще връща като „незадоволителни“. Щеше да приеме съвместна работа с другите агенции само ако те признаеха неговата ръководна роля и наистина бяха способни да работят в екип. Това, разбира се, не го беше направило популярен сред директорите на ФБР и ЦРУ, но накрая той беше успял да се наложи.