— Добър вечер, господин президент.
Бидърмън, Хол и Пауъл кимнаха, но не казаха нищо.
— Бих искал да прекарам минута насаме с Пауъл, преди да започнем — каза президентът. — И току-що си спомних, Натали. Обади ли се във Форт Браг?
— Не, сър. Мислех, че вие ще се обадите.
— Какво ще кажеш да се обадим сега? — запита президентът, но това всъщност беше заповед.
Президентът направи знак на Пауъл да влезе преди него в Овалния кабинет, затвори вратата и му махна с ръка да седне на един от столовете, поставени пред бюрото. Президентът остана прав и загледа през прозореца към безупречно поддържаната морава, за да събере мислите си.
— Да, господин президент? — запита директорът Пауъл.
След миг президентът се обърна към него и заговори.
— Надявах се, че си готов да ми кажеш дали изчезналият самолет е в Чад или не. И ако не е, къде може да бъде.
— При първите слънчеви лъчи ще насочим сателити над Абеше, господин президент. Всъщност сателитите наблюдават мястото от известно време, но сензорите, които търсят топлина и метална маса, още не са предали данни, на които да можем да разчитаме. Утре…
— С други думи, не знаете? — прекъсна го президентът.
— Страхувам се, че нямам информация, господин президент.
— Аз не знам къде е самолетът, но знам, че не е в Абеше — каза президентът.
— Значи информацията на Мат Хол е била неточна, господин президент?
— Информацията на Мат Хол беше точна — отговори президентът и срещна погледа на Пауъл. — Имаме потвърждение, че самолетът е бил там, че седалките са били свалени, че на борда са били качени допълнителни резервоари, че са сложени нови регистрационни табели и самолетът е излетял в неизвестна посока.
Пауъл се размърда от неудобство и след миг каза:
— Трябва да запитам, господин президент, защо мислите, че информацията е достоверна?
— Защото екип на „Грей Фокс“ влезе в Чад и докладва това, което току-що казах. — Президентът остави тези думи да стигнат до съзнанието на Пауъл, после продължи: — Проблемът сега е да открием къде се намира самолетът в момента и нещо по-точно, освен че е на път към Филаделфия.
Пауъл вдигна вежди, но не отговори.
— Не бях сигурен дали да повдигна този въпрос сега, Джон, но мисля, че се налага. Ако не за друго, то поне ще изясним нещата помежду си, преди да влязат другите.
— Да, господин президент?
— Вие сте действали на базата на грешна информация и се наложи аз да поправя действията ви.
— Не мисля, че ви разбирам, господин президент. Какви действия съм предприел?
— Освободили сте от длъжност вашия човек в Луанда поради „сериозни нарушения на мерките за сигурност, превишаване на правата и…“ Исусе Христе! „Поведение, неподобаващо за джентълмен“. За какво ви е било последното? За да сте сигурни, че гвоздеите го приковават към кръста?
— Очевидно, сър, говорите за майор Милър.
— Да.
— Информацията ми дойде от прекия му началник, сър.
— Е, но да даде поверителна информация на моя личен представител не е нарушение на мерките за сигурност — каза президентът.
— Не, сър. Разбира се, че не. Очевидно са ме заблудили.
— Да, така е. Милър не е направил неприлично предложение на жената, но тя е направила такова на моя човек.
— Ако фактите са такива, сър, аз ще…
— Фактите са такива — прекъсна го президентът.
— … предприема веднага нещо, за да поправя ситуацията.
— По отношение на майор Милър това няма да е необходимо — каза президентът. — Аз самият се погрижих. А колкото до останалото, винаги съм смятал, че е много полезно да имаш доверие на хората, които работят за теб.
Президентът срещна погледа на Пауъл за миг.
— Ще кажеш ли на другите да влязат, моля?
(ПЕТ)
Улиците „Уест Селзър“ и „Самърсет“
Филаделфия, Пенсилвания
19:25, 9 юни 2005
Кастило виждаше през тъмните прозорци на петгодишния раздрънкан и ръждясал седан „BMW“, който Бети Шнайдер беше избрала от редицата коли, наредени пред гаража на полицейския отдел, много по-добре, отколкото мислеше, че е възможно.
— Приятен квартал — каза той, като гледаше засипаните с боклук улици и тротоари, редиците полусрутени къщи, на много от които прозорците бяха запълнени с бетон.
Бети му беше казала, че са използвали този автомобил и преди, но не мисли, че някой му е обърнал особено внимание.
— Беше конфискуван — каза Бети. — Но от клиент, не от търговец на наркотици. Изглежда, че успелите търговци на наркотици не карат подобни автомобили.
— Какъв е сценарият? — запита Дик Милър.
Той седеше на задната седалка, облечен в скъсан и мръсен работен комбинезон, тънко яке и оръфани маратонки „Адидас“. Пистолетът беше в страничния джоб на якето му и той държеше ръката си в джоба, за да не се забелязват очертанията на пистолета. Нямаше къде другаде да го сложи. Мобилният му телефон беше в джоба на гърдите на якето.