— Ще минем през квартала отново — каза Бети. — Ще спра на ъгъла и ти ще слезеш. Бързо и без да затваряш силно вратата. И ще тръгнеш бързо в противоположната посока. Ще отидеш до ъгъла, ще спреш, ще се огледаш и после или ще се подпреш с гръб на сградата, или ще седнеш на стъпалата. Нашият човек трябва да е в някоя от сградите. Той ще изчака, за да се увери, че не си привлякъл нечие внимание.
— Той има ли име?
— Той знае, че ти се казваш Милър, и разполага с описанието ти. Нека той се приближи към теб. Няма да говориш с никого. О’кей?
— Схванах. А после — какво?
— Ще отидеш с него, където той те заведе — сигурно в някоя от тухлените сгради. Ще му кажеш какво искаш, но не се знае дали той ще може да ти помогне. Когато свършите, ще ни се обадиш. Той ще ти каже как да се върнеш обратно на ъгъла и ще си тръгне. Ще се подпреш отново на стената и когато мина, ще се качиш в колата.
— Добре.
— Ако нещо се обърка, тук някъде трябва да има и кола без отличителни белези на Отдела за борба с тероризма и човек, всъщност — брат ми. Колата вероятно е паркирана близо до Северната гара. И колата, и човекът, могат да дойдат тук до минута. Но целта не е да разрушим прикритието на нашия човек. Разбра ли?
— Разбрах.
— Като свършим тук, имаме уредена и друга среща, надявам се. В девет и половина на ъгъла на Северна двайсет и пета улица и „Хънтингтън“. На около двайсет пресечки от гарата. А може би и още една след това.
— Пази си гърба, Дик — каза Кастило, когато Бети намали скоростта и приближи пресечката на двете улици.
— А ти се дръж прилично, Казанова — каза Милър.
Бети спря колата. Милър слезе, затвори тихо вратата и се отдалечи. Бети зави наляво по „Уест Селзър“, после зави надясно и излезе на „Норт Броуд стрийт“.
— Ето го и брат ми — каза тя, като минаха покрай гарата. — И другата кола. Маскирана като кола за патрул по магистралите.
— Те не привличат ли вниманието?
— Колите, които патрулират по магистралите, са навсякъде. Не че той ще се разтревожи кой знае колко. Той се грижи изключително добре за по-малката си сестра.
— Видях това в бара на „Уоруик“. Наистина помислих, че е гаджето ти.
— А той ме запита дали не си ми досаждал — каза тя.
— Ако си спомняш, не съм.
— Спомням си, каза ми, че работиш в някаква компания по нефтените платформи. И аз ти повярвах. Ти си много добър лъжец. Би могъл спокойно да работиш под прикритие.
— Ще го приема като комплимент.
— Приеми го като факт — каза Бети. — Мисля, това, че не ми направи предложение в бара, е изключение от общото ти правило.
— И защо мислиш така?
— Дик непрекъснато ме предупреждава по отношение на теб, а на теб все ти казва да се държиш прилично.
— Имай ми доверие, сержант — каза Чарли. — Добродетелността ти няма да бъде атакувана.
— Обзалагам се, че казваш това на всички момичета — каза Бети.
— Ще се чувстваш ли по-добре, ако се преместя на задната седалка?
— Не е необходимо. Мога да се грижа за себе си.
— Да сменим темата, къде отиваме сега?
— След малко ще завия вдясно, ще направим кръг и ще се върнем към района, където оставихме Дик.
Тя тъкмо беше завила, когато мобилният телефон на Кастило звънна.
— Ало…
— Да, сър.
— Току-що оставихме Дик на мястото на срещата. Ще се срещне с едно от ченгетата, които работят под прикритие…
— Сержант Бети Шнайдер от разузнаването към Отдела за борба с организираната престъпност.
— Ще отидем да го вземем, когато се обади. Ще имаме поне още една среща днес…
— Вероятно до късно през нощта, сър. Ще е трудно…
— Не. Главен инспектор Крамер беше категоричен, че Дик ще се справи по-добре от мен. Дик е черен.
— Не, сър. Май не съм особено необходим тук…
— Форт Браг? Защо?
— Да, сър. Не знам колко време ще ми е необходимо да стигна там. Ще ви се обадя…
— Кога ще стигне във Фили, сър?
— Толкова време ще ми е необходимо да си опаковам багажа и да стигна до летището, сър.
— Да, сър. Господин секретар, мога ли да остана, докато Дик си свърши работата? Може би ще научи нещо…
— Да, сър, разбирам. Ще ви се обадя, когато стигна там. Ако Дик научи нещо, докато летя…
— Да, сър. Разбирам.
Като остави мобилния си телефон в джоба, Кастило разбра, че Бети е спряла колата. Тя го гледаше.
— Сега вече и секретарят по отбраната знае какво става — каза Кастило. — И мисли, че трябва да отида във Форт Браг, за да се срещна с генерал Макнаб. И така, трябва веднага да тръгна за Форт Браг. Шефът ми ще изпрати самолета си, за да ме вземе.