Този път колебанието беше по-ясно доловимо.
— Искаш ли да ми кажеш защо? — запита Фернандо.
— Колко време ти трябва да намериш пилот, за да го докара тук?
— Къде е това „тук“? Последния път, когато говорихме, ти беше на път за Африка.
— Аз съм във Форт Браг.
— Добре дошъл у дома, гринго. Как беше на Черния континент?
— Хей! Не се шегувам! Имам нужда от самолета.
— Исусе Христе, знаеш ли колко е часът?
— Да. Но е изключително важно.
— И няма да ми кажеш защо?
— Предполагам, че имаш входна виза за Мексико? За самолета, имам предвид.
— Да. Адвокатите се развикаха, но аз исках да заведа семейството си в Козумел и отлетях. Но какво, по дяволите, ще правиш ти в Мексико?
— Просто прави това, което те моля. За трети път ти казвам, Фернандо, изключително важно е.
— О’кей, о’кей. Ако не се чуем до час… Телефонът ти е зареден, нали?
Чарли отговори, като му даде номера.
— Имам този номер — каза Фернандо. — Ако не ме чуеш до час, можеш да предполагаш, че самолетът е на път за Форт Браг. Който, току-що се сетих, е забранена зона. И мисля, че не позволяват на цивилни самолети да се приземяват във въздушната база „Поуп“. Какво ще направиш по въпроса?
— Самолетът ще получи разрешение да кацне. Аз ще посрещна пилота и сам ще го закарам до Файетвил. Добре ще е да му дадеш малко пари. Напоследък не получавам пари в брой.
— Исусе Христе, гринго, наистина ще е по-добре това да е важно. Мисля, че ти току-що разби щастливия ми брак.
— Съжалявам, Фернандо.
— Но е важно, нали? — Фернандо разбра, че Карлос е прекъснал разговора.
Чарли се обърна към капитан Брустър.
— Ще имаме нужда от превозно средство — каза той.
— Вероятно мога да взема автомобила на дежурния офицер — отговори Брустър. — Къде искате да отидете?
— До укреплението.
— Сега, сър?
— Сега. И мисля, че е по-добре да сме с наше превозно средство.
— Майоре, аз просто не знам…
— Обади се там, където държат автомобилите, представи се като помощника на генерал Гонзалес и им кажи да изпратят кола, пикап или каравана, каквото и да е, веднага. Обади се и на „Делта Форс“ и кажи на старшия офицер, че искам да се срещна с него при укреплението след двайсет минути.
— Майоре…
— Другата алтернатива, капитане, е да се свържете по телефона с генерал Гонзалес. Казах ви и преди, просто нямам време за шикалкавене.
Нямаше да прави опити да уговори хората от „Делта“ и „Грей Фокс“ да му дадат едно от последните чудеса на мистър Алойзиъс Франсис Кейси, докато беше в своя черен вашингтонски костюм на бюрократ от средната класа. Докато дърпаше ципа на чантата си, чу капитан Брустър да говори по телефона:
— Тук е капитан Брустър, помощникът на генерал Гонзалес. Имам нужда от кола и шофьор веднага в апартамента за ВИП гости.
Между другите неща, в чантата му имаше и особено грижливо сгъната униформа клас А. Мразеше я. Тя, както и ризата, която трябваше да облече с нея, беше ушита от някаква чудо материя, която не се мачкаше. Но страничният ефект на това удобство беше сърбежът, който го мъчеше всеки път, когато материята допреше по-грубо кожата му. Ако беше облечен в тази униформа повече от шест часа, щеше да получи обрив около врата, както и по бедрата. Тази чудо материя, също така, не попиваше потта като памучните и вълнените материи и след като я носеше два часа, вече миришеше така, като че ли не беше вземал душ повече от два дни.
Тази мисъл, докато държеше изпъната униформата, за да се увери, че наистина по нея няма нито една нежелана гънка, породи друга — че не беше вземал душ от тази сутрин, преди да напусне хотел „Уоруик“.
Извади чисто бельо и тоалетните си принадлежности от чантата, съблече се и тръгна гол към банята.
След пет минути, взел душ и гладко обръснат — беше се обръснал под душа, номер, който спестяваше време и който беше научил в „Уест Пойнт“, — прибра отново тоалетните си принадлежности в чантата и видя пръстена, който удостоверяваше дипломирането му през 1990 в „Хъдзън Хай“. Сложи го на пръста си.
След още деветдесет секунди седеше на леглото и обуваше добре излъсканите си ботуши. А след още деветдесет секунди, след като се беше върнал в банята с необичайно тежките за него ботуши, той се оглеждаше в огледалото цял ръст на вратата на банята.
Нещо липсваше и след миг той разбра какво. Отиде до чантата си и извади зелената си барета. После отново се погледна в огледалото. Помисли си: „О’кей. Майор Карлос Гуилермо Кастило, офицер от Специалните части, облечен в своята униформа клас А, е готов да се опита да уговори хората от «Делта» да му дадат най-доброто си радио“.