После му хрумна нещо друго: „По дяволите, документите ми все още са в капака на лаптопа, а трябва да ги взема. В противен случай, ще ме арестуват за измама.“
Отвори капака и се канеше да вземе документите си, когато капитан Брустър почука на отворената врата.
— Сър, една каравана е на път, а подполковник Фортинот ще бъде при укреплението, когато стигнем там.
— Добре — каза Кастило и му се усмихна.
— Доста бързо се преоблякохте — каза Брустър.
— Също толкова бързо мога да правя номера с картите — каза Кастило.
(ДВЕ)
Административната сграда на полицията
Ъгълът на Осма улица и „Рейс стрийт“
Филаделфия, Пенсилвания
23:05, 9 юни 2005
Двама детективи, единият много слаб и висок бял мъж, а другият — огромен афроамериканец, излязоха от сградата и отидоха право при автомобила „Краун Виктория“, който нямаше отличителни знаци и беше спрял пред входа.
Белият мъж отвори задната врата и седна до афроамериканеца, който седеше на задната седалка.
— Обърни лице към другата врата и сложи ръцете зад гърба си — нареди той като извади спокойно чифт белезници.
— Това необходимо ли е? — запита майор Х. Ричард Милър, но се подчини.
— Не. Правя го за забавление — каза детективът и заключи белезниците около китките му.
След това ги хвана и помогна на Милър да стане от задната седалка.
Веднага щом Милър се изправи, детективът твърдо го хвана за десния лакът и двамата влязоха в сградата.
Милър очакваше, че ще влезе първо във фоайето, а после ще отидат до редицата асансьори, както бяха влезли в сградата, когато той, баща му и Кастило бяха дошли при комисар Келог. Но вместо това го поведоха вдясно, минаха по няколко коридора, минаха през помещение, покрай стените на което имаше много временни килии, накрая минаха по друг коридор и стигнаха до вратата на асансьор, който се охраняваше от униформен служител.
— Затвори си проклетата уста! — каза едрият детектив и го стисна силно за ръката, макар Милър да не беше казал нищо.
Полицаят при асансьора поклати глава и вкара ключа в контролното табло на асансьора. Вратата се отвори и Милър беше почти грубо бутнат вътре. Вратата се затвори.
— Пази за себе си онова, което искаш да кажеш, докато не стигнем до отдел „Убийства“ — каза едрият детектив този път с тон, с който се водят обикновени разговори. — Никога не се знае кой какво чува, когато се говори в асансьора.
Асансьорът спря, вратите се отвориха, чернокожа жена бутна кофа с вода и парцал в асансьора, изгледа безизразно всички, после натисна бутона за четвъртия етаж.
Когато вратите отново се отвориха, Милър беше почти избутан навън и поведен по коридор до врата, на която имаше знак: „ОТДЕЛ УБИЙСТВА“. Милър беше избутан, за да мине през вратата. Озоваха се в стая, пълна с бюра. В срещуположната стена имаше половин дузина врати, на три от които имаше знаци: „СТАИ ЗА РАЗПИТИ“. Милър беше избутан в средата на стаята.
Сержант Бети Шнайдер и чернокож, облечен в тъмносин халат, сандали и коса, сплетена и обсипана с мъниста, седяха до масата. Последния път, когато Милър беше видял мъжа, който беше детектив от Отдела за борба с тероризма и работеше под прикритие, беше преди три часа в стая на тухлена сграда в северната част на Филаделфия. Там нямаше много светлина, но все пак беше достатъчно Милър да реши, че ченгето имаше вид на лукав кучи син.
Сега, като го видя в добре осветеното помещение, първото му впечатление се затвърди. Мъжът с многото плитки и мъниста загледа внимателно Милър.
„Какво, по дяволите, защо не? Той също ме гледа особено внимателно“.
Имаше и стоманен стол, твърдо закрепен за пода с болтове. За него бяха закрепени чифт белезници, едната гривна бе полуотворена, готова да прикрепи разпитвания към този стол.
Милър почувства, че белезниците на ръцете му бяха първо отключени, а после — свалени.
— Благодаря, Джон — каза сержант Шнайдер на чернокожия детектив. — Някой видя ли го?
— Всички в ареста, плюс чистачката, която тъкмо качваше кофата в асансьора. Тя се канеше да почисти четвъртия етаж.
Детективът излезе от стаята и затвори вратата.
— Ако обещаеш да се държиш добре — каза мъжът с плитките, — няма да те закрепим с белезници за стола.
На лицето му беше изписана лека усмивка. Милър се усмихна в отговор, но нищо не каза. Детективите от отдела излязоха от стаята.
— Шнайдер ми каза, че си майор от армията — каза мъжът с плитките.
— Точно така.
— Джак Бритън — каза мъжът и подаде ръка. — Или Ал Абд Ар-Разик.
— Как да те наричам?
— Както ти е удобно. Откъде си, Милър? — запита Ар-Разик.