— Това е съвременното тълкувание, което е особено удобно на талибаните и другите като тях. Но няма нищо общо с оригиналното значение и проповедите на пророка.
— Да, така е. Джихад датира от времето на Мохамед. Когато умрял, през 632, мюсюлманите владеели Арабския полуостров. Пред следващите сто години мюсюлманите завладели Средния изток, а ислямът се разпространил от Афганистан до Испания.
— Добре — каза Бритън. — Викторината свърши. Не си учен, запознат с исляма, но не си и напълно невеж по отношение на това, с кого си имаш работа, като повечето хора от твоята среда.
— Моята среда? Армията, искаш да кажеш?
— Не. Разузнаването и отделите за борба с тероризма. Ти може и да си войник, но в момента не си тук, за да строиш войниците и да ги накараш да маршируват по „Броуд стрийт“.
— Тук съм, както ти казах и в онази сграда на „Броуд стрийт“, защото имаме причина да вярваме, че група терористи от Сомалия са отвлекли самолет и имат намерение да го разбият в Камбаната на свободата и, още повече, имаме причина да вярваме, че съществува връзка между тях и мюсюлмани от Филаделфия. Може ли вече да минем на въпроса? Ти каза, че знаеш нещо.
— Гледал ли си филма „Зората на Черния ястреб“? Чел ли си книгата? Могадишу?
Милър кимна.
„И книгата, и филмът бяха добри. Дали да кажа на Бритън, че Черния ястреб е член на Сто и шейсети въздушен полк на Специалните части и че лейтенант Х. Ричард Милър летя на хеликоптер «Черния ястреб» за сто и шейсети път точно в Сомалия?“
— Книгата е написана от човек, който работи за „Филаделфия Инкуайърър“.
— Знам. Свършил е добра работа.
— Като влачеха телата на американските войници по улиците, реакцията на някои от тукашните мюсюлмани беше, че това е по волята на Аллах и е крайно време да се случи. Това шокира ли те?
Милър поклати глава.
— И тогава някои от лунатиците, които нямат никаква представа откъде точно в Африка произлизат, както ти и аз впрочем, започнаха да твърдят, че са от Сомалия. Абсолютни глупости, разбира се, но впечатлиха братята. После, като видяха, че това има ефект, те доукрасиха историята. Установиха връзки със Сомалия и те казаха, че ние, мюсюлманите, трябва да отидем там. Парите бяха събрани по различни начини — някои бяха дадени като милостиня, църквата събра малка сума, обраха няколко квартални магазина, няколко дребни търговеца на наркотици, проститутки и така нататък — купиха самолетни билети, получиха паспорти и заминаха.
— Ти каза ли на някого за това?
— Написах доклад. След две седмици ФБР пожелаха да говорят с мен. И така, „арестуваха“ ме, както днес направиха с теб, и разговарях с двама мъже от ФБР в стаята за разпити. Казах им какво става, а те се засмяха и отговориха, че, първо, лунатиците не могат да стигнат до Сомалия, и, второ, че дори да стигнат там, местните въобще няма да разговарят с тях, а най-много да им прережат гърлата и да откраднат онова, което носят.
— И така, какво се случи?
— Всички тукашни лунатици заминаха за Сомалия. Но никой от тях не говори арабски, още по-малко езика, който се говори в Сомалия. След като ФБР ме накараха да се замисля за това, реших, че няма да стигнат по-далеч от Кения или Етиопия, ще разберат какво всъщност представлява Сомалия и ще решат да се върнат при тукашните курви. Кой ще разбере, в крайна сметка, че са отишли в Сомалия? Или пък, като стигнеха там, наистина щяха да намерят смъртта си от ръцете на „лошите момчета“.
— Но какво се случи в действителност?
— Не знам — каза Бритън. — Точно тогава съпругата ми се канеше да роди нашия първи син, така че аз прекарах почти година в затвора Кемп Хил, Пенсилвания.
— Моля?
— Заловиха ме при въоръжен грабеж, осъдиха ме на четири години и бях изпратен в затвора в Кемп Хил, близо до Харисбърг. Когато „не слушах“, което се случваше често, ме затваряха в изолатора, откъдето тайно бях прехвърлян в багажника на някой автомобил. Така успявах да прекарам по две седмици със съпругата си, имахме прекрасен апартамент в Харисбърг, преди да ме върнат обратно. После се произнесоха, че страдам от сериозно душевно разстройство.
— Исусе Христе! — каза Милър.
— Както и да е, мина почти година, преди да се върна в джамията.
— Не разбирам — призна Милър.
— Джамията нае наистина добър адвокат, който да оспори присъдата ми. Той често идваше в Кемп Хил, което означаваше, че трябва тайно да се връщам в затвора, за да се видя с него. Той ме посещаваше всеки месец, за да ме информира за развитието на нещата. След около година, както казах, Върховният съд нареди втори съдебен процес и бях освободен.