— И си се върнал доброволно в джамията? — запита Милър, неспособен да повярва.
Бритън срещна погледа му за миг, преди да отговори:
— Аз съм много дълбоко навлязъл вече в мюсюлманските среди — каза той. — Щеше да е трудно да се намери човек, който да научи толкова много и да ме замести.
— Не биха могли да ми платят достатъчно, за да правя това, което правиш ти — каза Милър.
— Да. Когато се върнах в джамията, лунатиците се бяха върнали от Сомалия и ме наблюдаваха внимателно…
— Бяха подозрителни?
— Не бях единственият от джамията, който беше изпратен в Кемп Хил — каза Бритън. — А те не ме виждаха, докато бях там. Да, бяха подозрителни. Те бяха изключително подозрителни по природа. Както и да е, не исках да задавам прекалено много въпроси, а те не говореха много за Сомалия. Мислех, че е така, защото всъщност не са били в Сомалия, и оставих нещата по този начин. А после, преди около шест месеца, се появиха двама мюсюлмани. Казаха, че са от Сомалия. Със сигурност не бяха оттук. Говореха английския на англичаните. Не знаех какво са намислили. Не ме допускаха на срещите си.
— Каза ли на ФБР за тях?
— Казах на главен инспектор Крамер. Той говори с ФБР, а те му отговорили, че не разполагат с нищо за имената, които им дадох. Крамер направи снимки на хората от джамията и ги даде на ФБР. Оказаха се пилоти на арабска авиолиния — „Йемен Еъруейз“, мисля — и бяха в страната напълно законно. Посещаваха пилотско училище в Тълса, Оклахома. И всички бяха одобрени от американското правителство.
— И?
— И това беше краят на историята. Докато преди две седмици, горе-долу по времето, когато е изчезнал самолетът от… къде?
— Луанда, Ангола — подсказа Милър.
— … лунатиците започнаха самодоволно да говорят какво ще стане, когато Камбаната на свободата вече няма да я има.
— И ти докладва ли за това? На Крамер? На ФБР?
— Тези хора всяка седмица измислят по нещо такова. Или се канят да взривят сградата на общината, или моста „Уолт Уитман“, или моста „Бенджамин Франклин“, или някоя от спортните зали. Или замислят да отровят водата. Или да убият архидякона. Просто си говорят. Не докладвам, освен ако нямам нещо повече от празни думи. Нали знаеш приказката за лъжливото овчарче?
Милър кимна.
— И тогава се появихте вие — продължи Бритън.
— И ви запитахме дали сте чували нещо за Камбаната на свободата — каза Милър.
Бритън кимна.
— Трябва да признаете, че да разбиеш самолет в Камбаната на свободата звучи най-малкото странно — каза Бритън.
— Странно или не, ние мислим, че се канят да направят точно това — каза Милър. — Имаш ли имената на двамата сомалийци?
— Трябва да са в доклада ми. Шнайдер?
— Мога да го взема — каза сержант Бети Шнайдер. — Но ти каза, че ФБР не разполага с нищо за тези имена. Какво ще кажеш за имената, които ФБР е поставило под снимките?
— Шефът не ми ги даде — каза Бритън. — Предполагам, че той ги има.
— Той отиде да пие кафе — каза Бети. — Но може би се е върнал.
Тя излезе от стаята за разпити и след минута се върна с главен инспектор Крамер.
— ФБР не ми дадоха имена — каза той. — Мога да им се обадя, но е късно и ще се свържа само с дежурния офицер, който вероятно няма да направи нищо за мен, докато не се свърже с дежурния специален агент.
— Инспекторе — каза Милър, — предлагам да изчакаме, докато кажа на Кастило за това. — Обърна се към Бритън. — Колко можеш да останеш?
Главен инспектор Крамер отговори вместо него:
— Доведохме го за разпит, защото е заподозрян в убийство. — Можем да го задържим, да речем, до утре сутрин в осем часа, без да предизвикаме по-голямо от обичайното подозрение.
— Кастило каза, че ще се върне възможно най-бързо. Защо да не го изчакаме?
— Аз нямам нищо против — каза главен инспектор Крамер. — А ти, Бритън?
Детектив Бритън каза без какъвто и да било ентусиазъм:
— Защо не?
(ТРИ)
Отделението на „Делта Форс“
Форт Браг, Северна Каролина
23:10, 9 юни 2005
Горе-долу по времето, когато са били организирани първите Специални части, армията е приключила с осъществяването на новата политика относно нарушаването на военния кодекс и работата на военния съд.
Някой беше посочил — много войници, офицери и кандидати за армията мислеха, че това е дошло твърде късно, — че много малко войници допускат онова, което в цивилния живот би било наречено „сериозно углавно престъпление“, което ще рече изнасилване, убийство, въоръжен грабеж и други подобни. Голямото мнозинство от затворниците във военните затвори по целия свят са осъдени заради престъпления срещу системата на армията, а много от провиненията са свързани със самоотлъчка, неподчинение, пиене по време на дежурство и други подобни.