След като прегледа документите, сержант Лефлър каза:
— Да, сър.
След което му ги върна, извади телефона си и набра някакъв номер.
— Майоре, съжалявам, че отново ви безпокоя, но може би е по-добре да дойдете тук.
Майор Томас Ф. Триуорд се появи след около минута, огледа добре Кастило и каза:
— Е, майоре, отново тук?
— Този път търсим цивилен „Лиър“, който трябва да се появи всеки момент.
— От кулата току-що му разрешиха да кацне — каза Триуорд и махна с ръка към стъклената врата.
Кастило излезе и погледна към небето. Видя половин дузина проблясващи светлини. След миг отбеляза кои от тях се приближават към пистата и започна да ги следи с поглед. Първите два самолета бяха „С–130“ и принадлежаха на американската армия. Третият беше блестящо бял „Лиърджет 45XR“.
След две минути той кацна, отиде до края на пистата и спря. Кастило видя втория пилот да сваля слушалките от главата си, а после и да става от седалката. Чарли тръгна към самолета. Преди да стигне до него, вратата се отвори и вторият пилот слезе в ръце с малка чанта.
Беше с вече посивяваща коса, навлязъл в петдесетте, носеше отличителните знаци на капитан. Кастило предположи, че е бивш военен, може би вече пенсиониран, който е винаги готов да поработи и да услужи на хора, които изведнъж имат нужда от пилот.
— Вие ли сте майор Кастило? — запита вторият пилот и когато Кастило кимна, продължи: — Имаме два въпроса. Колко време ще остане самолетът на земята? И ще ни осигурите ли транспорт до Файетвил?
— Осигурил съм ви транспорт до Файетвил и съм ви запазил стаи в мотела до летището. Имате и запазени места за полета до Атланта, който тръгва в 08:45 сутринта. В Атланта имате връзка за Сан Антонио. Аз искам да излетя възможно най-скоро. С какво гориво разполага самолетът?
— Достатъчно за още деветстотин мили, може би хиляда.
— Вътре в сградата има един капитан. Казва се Брустър. Отсега нататък той ще се грижи за вас. Ако помолите пилота да излезе, ще говоря и с него.
— Добре, благодаря — каза вторият пилот и тръгна към сградата.
Кастило влезе в самолета и отиде до пилотската кабина.
— Уоу, нима не изглеждаш прекрасно в тази униформа?! — каза Фернандо Лопес, седнал на седалката зад пилота.
— Исусе, нямаше необходимост да дойдеш точно ти, Фернандо.
— Да, но дойдох, гринго. Мисля, каза, че е важно.
— Направих резервация за двама в мотела, плюс това купих два билета до Сан Антонио.
Лопес сви рамене.
— Е, сега се оказа, че резервацията ще ползва един. Къде ще отидем оттук, гринго? И кога?
Кастило втренчи поглед в братовчед си, обмисли възможностите, после леко кимна.
— Вашингтон, Филаделфия, после обратно тук. Тръгваме веднага.
— Само ти и аз?
— Още трима, тегло около шестстотин паунда, и още четиристотин в оборудване.
— Имаме достатъчно гориво за полета до Вашингтон. Ще кацнем на „Роналд Рейгън“, там можем и да заредим. О’кей?
— Звучи чудесно.
— Мисля, че не си погледнал каква е прогнозата за времето и не си направил план на полета?
— Времето ще е добро и, да, ще получим разрешение да кацнем във Вашингтон, като можем да спрем за гориво на „Рейли-Дъръм“. Не знаех с какво гориво ще разполагаш.
— Можем да сменим мястото на зареждането, щом излетим — каза Фернандо.
— Ти даде ли на втория пилот пари в брой?
— Да. Което ми напомня…
Подаде на Кастило плик.
— Какво е това?
— Хиляда долара.
— Благодаря.
— Недей да ми благодариш. Благодари на баба.
— На баба? — запита Кастило, изненадан.
— Както сама казва, тя е стара, но е все още с ума си — каза Фернандо. — Има прекрасна представа с какво си изкарваш прехраната. Няма да повярваш колко време тези пари стоят на нощното ми шкафче и чакат да ги поискаш. В куфара ми има и два пистолета.
— Нали не си й казал за това, за Бога?!
— Да. Обещах й, че ако някога нещо се случи, ще й кажа. И го направих. Тя каза да ти предам, че се моли и за двама ни.
— Исусе Христе!
— Само ще стоиш и ще богохулстваш ли? — сряза го Фернандо. — Или ще се погрижиш за удобството на пътниците ни, ще им кажеш да закопчеят коланите и ще светне надписът „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“?
Той посочи страничния прозорец. Кастило се наведе и погледна навън. Тримата специалисти по комуникациите от „Делта Форс“, всички облечени в панталони и спортни якета, бяха почти до самолета и влачеха огромни цивилни куфари на колела.
— Казал си на баба?! — повтори той. — Исусе Христе!
После се обърна и отиде да помогне на тримата да качат куфарите в самолета.