— Въздушен контрол на „Рейли“ — каза Кастило в микрофона. — Тук „Лиър“ пет-нула, седем-пет.
— Седем-пет, „Рейли“.
— „Лиър“ седем-пет преминава от височина на полета двайсет и пет на двайсет, скорост петстотин възела.
— Виждам ви на радара, седем-пет.
— Молим за промяна в плана на полета, няма да заредим гориво на „Рейли“. Молим за разрешение да заредим на „Роналд Рейгън“.
— Приемаме промяната в плана на полета за „Лиър“ пет-нула-седем-пет. Продължавайте в същата посока. Докладвайте във Вашингтон, когато наближите височина на полета трийсет. Ще предадем на контрола във Вашингтон за промяната.
— Разбрано, поддържаме сегашния курс, ще докладваме на контрола във Вашингтон при височина на полета трийсет. Благодарим ви, „Рейли“.
Кастило се обърна към Фернандо с вдигнат палец. После погледна алтиметъра и отново заговори в микрофона.
— Вашингтон контрол, тук „Лиър“ пет-нула-седем-пет.
— Седем-пет, тук Вашингтон.
— Седем-пет е на височина на полета трийсет, но иска да премине на ниво двайсет, скорост 530 възела. Молим за разрешение да кацнем на „Рейгън“.
— Виждам ви на радара, седем-пет. Поддържайте този курс и височина на полета. Докладвайте в Ричмънд.
Кастило докосна малък бутон на слушалките си, който превключваше микрофона и слушалките му от режим ПРЕДАВАНЕ на ВЪТРЕШНИ СЪОБЩЕНИЯ.
— О’кей, Фернандо — каза той. — Разкажи ми за баба. Какво точно е искала да каже с това, че е стара, но още е с ума си.
— Чудех се колко време ще ти трябва, за да ми зададеш този въпрос — каза Фернандо и му се усмихна.
— Хайде — каза Кастило с тон, който не беше особено приятен.
— Историята започва след погребението на дядо… — започна Фернандо.
Зимата на 1998
(ПЕТ)
Хасиендата „Сан Хорхе“
Близо до Увалде, Тексас
21:30, 15 ноември 1998
Имаше още почти дузина коли, паркирани на алеята пред Голямата къща, когато Фернандо се върна от Сан Антонио. Той си спомни думите на дядо си, че испанците обичат повече погребенията, отколкото сватбите или кръщенетата.
„Е, неговото погребение беше грандиозно. Инфарктът е класически начин да си отидеш от този свят, а погребението му беше изключително зрелищно. На пистата нямаше място за повече самолети, а дори тексаските рейнджъри изпратиха официална делегация. Пра-прадядо Фернандо Кастило е бил един от първите тексаски рейнджъри.“
В спалнята на баба му и дядо му лампите още светеха, което означаваше, че баба му е още будна. Той отиде при нея, като мина през кухнята, за да не среща хората, които още бяха останали в хола.
— Как си, бабо? — запита Фернандо, наведе се и целуна баба си по челото.
Тя седеше в едно от тъмночервените кожени кресла с лице към телевизора.
— Държа се, предполагам — каза тя и го докосна по бузата. — Карлос тръгна ли вече? Всичко наред ли е?
— Да, бабо. Предполагам, че наистина е трябвало да тръгне. В минутата, в която влязохме в базата при Кели и той каза името си, при нас дойде пилот, майор, и каза, че самолетът го очаква на пистата. Забележително, като се има предвид, че той е само лейтенант!
— Карлос е капитан сега — поправи го тя. — А онова, което върши, е много важно.
„Това май не звучи като обичлива забележка на изглупяла от любов баба.“
— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — запита Фернандо.
— Чух ви да разговаряте снощи — каза тя. — Ти знаеш толкова, колкото и аз. Така че престани. Не искам да се карам с теб, Фернандо… Дядо ти винаги казваше така, нали?
— Да, бабо, така беше. — Той направи пауза и продължи: — Бабо, гринго… Карлос изпи две питиета снощи. Може би му дойдоха много.
— Преди това също пи, така че е изпил повече от две — каза тя. — Но това е семейна традиция, Фернандо. Когато Хорхе загина във Виетнам, дядо ти беше пиян цяла седмица. А когато най-после успяхме да заровим Хорхе, беше пиян още една седмица.
— Той обичаше дядо, бабо.
— Няма нужда да ми казваш това — каза тя и добави: — Защо не си приготвиш питие и не седнеш в стола на дядо си?
Като видя смесицата от смущение и изненада на лицето му, тя добави, като посочи наполовина пълната с бренди гарафа на масичката помежду двата стола: — Чаках те да се върнеш.
— Както кажеш, бабо.
— Трябва да поговорим за Карлос — каза тя. — А за това моментът е подходящ, колкото и всеки друг.
— Да, бабо. Какво е това, коняк ли?
— Бренди — каза тя. — Аржентинско бренди. Разликата е, че французите наричат брендито си коняк. Мислех, че го знаеш.
— Не, бабо.
— Отидохме в Аржентина за медения си месец. Дядо ти беше съученик с Еди Кинг и отседнахме в ранчото му. Мястото беше идеално за меден месец. А когато открихме аржентинското бренди, което той хареса повече от френския коняк и което струваше само два долара бутилката, беше щастлив от това обстоятелство почти толкова, колкото и от сватбата ни. Обичаше сполучливите сделки, а мразеше французите.