— Да, сър.
— Обади ми се след петнайсет минути, независимо дали си говорил с него или не.
— Да, сър.
(ЧЕТИРИ)
През следващите петнайсет минути Кастило седеше на стола за разпити в стаята за разпити. Сержант Бети Шнайдер беше седнала на масата до детектив Джак Бритън. Главен инспектор Крамер и Дик Милър се бяха подпрели на стената, докато Кастило се опитваше да изтръгне от Бритън всяко късче информация, което би запълнило празнините. Бритън разбираше важността на задачата и изтръгна доста важна информация от паметта си, както и доста подробности за живота на джамията и мюсюлманите. Нито една от подробностите обаче не беше от значение, макар Кастило да ги намираше за интересни.
Кастило непрекъснато поглеждаше часовника си. Изминаха петнайсет минути, но той реши да изчака още една минута, преди да се обади на секретар Хол и да му каже, че не се е свързал с ФБР.
Той гледаше обиколката на секундарника по циферблата и чакаше тя да се върне отново на дванайсет, когато вратата на стаята за разпити се отвори.
— Инспекторе — каза един от детективите от отдел „Убийства“, — отвън има човек на ФБР, който търси таен агент Кастило.
Крамер погледна Кастило, който направи горчива гримаса, а после направи знак на детектива да въведе човека на ФБР.
Миг по-късно в стаята влезе едър мъж на средна възраст със значка на ФБР на гърдите. Беше спретнато облечен, но имаше нужда от бръснене. Огледа малката стая, спря внимателно поглед на всеки от тях.
— Здравейте, инспекторе — каза той и се усмихна на Крамер.
Крамер му кимна.
— Търся специален агент Кастило. Казаха ми, че е тук.
Крамер посочи Кастило.
— Вие сте Кастило? — каза мъжът. Със сигурност не очакваше да види специален агент в униформата на майор от армията.
— Да, аз съм — каза Кастило. — А вие кой сте?
— Аз съм Александър Стюарт, отговорникът на ФБР за град Филаделфия.
— Ей сега ще видим какво имате за нас — каза Кастило, извади мобилния си телефон и набра номера на секретаря Хол.
— Кастило, господин секретар. Човекът на ФБР току-що влезе в стаята…
— Не съм имал възможност да говоря с него, сър…
— Да, господин секретар, ще ви се обадя веднага, щом свършим разговора.
Остави телефона обратно в джоба си и погледна човека на ФБР.
— Изглежда, е станало някакво недоразумение, мистър Кастило — каза Стюарт.
— Никакво недоразумение. Имах нужда от информация, и то веднага. Вашият дежурен служител не искаше — или не можеше — да ми я даде, а човекът ви от Бюрото за борба с тероризма каза да отида в офиса му сутринта. Не можех да чакам толкова много, затова се обадих във Вашингтон.
— Очевидно на нито един от нашите двама служители не е станало ясно колко важно е това всъщност — каза Стюарт. — За какво става въпрос?
— Имаме нужда от някои имена, мистър Стюарт. И то веднага.
— Специален агент Лутерберг, който оглавява Бюрото за борба с тероризма, е на път към офиса си. Ако вече не е стигнал там. След малко ще ви дадем имената.
Кастило изсумтя.
— Имаме нужда от сътрудничеството на ФБР — каза Кастило.
— И по-точно?
— Веднага щом получим имената, имаме снимките, искам да ги проверим в училището по аеронавтика „Спартан“ в Тълса, Оклахома. Трябва да знам: първо, дали са учили там по времето, когато главният инспектор ви е дал снимките, и второ, ако са учили там, какво обучение са получили и, по-специално, дали са изучавали „Боинг 727“.
— О, значи ето какво било! Самолетът, който изчезна в Африка.
Кастило не обърна внимание на забележката му.
— Можете ли да се свържете директно с офиса си в Тълса и да им изпратите снимките и имената по вашата мрежа и да проверите в „Спартан“, или ще трябва да го направя аз чрез Вашингтон?
— Мога да се свържа с тях директно, разбира се — каза Стюарт.
— Ще ви обидя ли, ако ви помоля да го направите веднага?
Стюарт срещна погледа му.
— Не ме обиждате, мистър Кастило — каза той. — Но езикът, който сте използвали при разговора си с дежурния, ме обижда. Наистина много ме обижда. Знаете ли, че записваме всички входящи обаждания?
— Не мисля, че това е законно, освен ако не сте предупредили другата страна, че обаждането се записва — каза Кастило. — Но щом имате разговора записан, защо не го изпратите — целия, не само моите думи — на директора Шмит?
Стюарт се опита, но не успя да накара Кастило да сведе поглед, затова обърна глава към инспектор Крамер.
— Инспекторе, има ли телефон, който мога да използвам?
— Шнайдер — каза главен инспектор Крамер.
Сержант Бети Шнайдер слезе от масата, като показа, без да иска, хубавите си бедра.
— Оттук, мистър Стюарт — каза тя.
Когато вратата се затвори след тях, детектив Джак Бритън посочи Кастило, погледна Милър и каза с възхищение:
— Хей, братко, твоят бял приятел е наистина корав задник, нали?