(ТРИ)
Въздушната база „Поуп“, Северна Каролина
07:35, 10 юни 2005
Генерал-майор Х. В. Гонзалес беше на кормилото на караваната „Додж“ пред помещенията за ВИП гости, когато Чарли Кастило и Фернандо Лопес излязоха от сградата. Капитан Брустър им се беше обадил преди десет минути, когато Чарли и Фернандо тъкмо привършваха закуската си, за да каже на Кастило, че генерал Макнаб ще пристигне в 07:45.
— Добро утро, генерале — каза Чарли, след като беше поставил багажа им в багажника и се беше настанил вътре. — Това е братовчед ми, Фернандо Лопес.
Гонзалес преметна ръка през облегалката на предната седалка и каза:
— Bienvenida a Fort Bragg, Seinor Lopez.
— Благодаря, сър — отговори Фернандо на испански.
— Предполагам, Кастило — каза Гонзалес, вече на английски, — че сте обмислили въпроса дали да дадете на мистър Лопес достъп до поверителна информация.
„Е, майната ти, генерале!“
— Упълномощен съм, генерале — каза студено Кастило — да кажа на братовчед си или на някого другиго онова, което смятам за нужно по отношение на ситуацията.
Говореше не само на испански, но на мексиканско-тексаския диалект, характерен за района на Сан Антонио.
Фернандо забеляза говора и тона му, изгледа го изненадано и каза на Гонзалес на испански:
— Не знам дали е подходящо да ви го кажа или не, сър, но аз съм капитан от запаса и имам разрешение да получавам секретна информация, дори топсекретна.
Гонзалес изсумтя, но нищо не каза.
Като стигнаха до хангара на летището, Д’Алесандро вече беше там, както и още един генерал, един генерал-майор и неговият помощник, капитан. И двамата носеха зелени барети.
— Вие сте Кастило, предполагам? — каза онзи с двете звезди и подаде ръка на Фернандо. — Аз съм генерал Чанси. Командир съм на Специалния военен център.
— Не, сър — каза Фернандо и посочи Чарли. — Той е Кастило.
— Съжалявам — каза генерал Чанси и подаде ръка на Кастило.
— Това е Фернандо Лопес, генерале — каза Кастило. — Работи с мен по този въпрос.
Генерал Чанси кимна и се усмихна леко. Не беше разменена нито дума повече, докато Д’Алесандро, след като се обади по телефона, закрепен за стената, не каза:
— Самолетът на Макнаб се е приземил.
Кастило гледаше от хангара как огромният „Глоубмастър С–17“ се носи бавно и величествено по пистата. Шофьорът на влекача, който беше точно зад вратите на хангара, запали двигателя.
Човекът на пистата подаде сигнал на самолета да спре и да изгаси двигателите. Самолетът спря, но пилотът не изключи двата двигателя. Едната врата в корпуса се отвори и слязоха двама мъже.
Единият беше генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, облечен в маскировъчна униформа с пустинен камуфлаж и зелена барета на главата. Вторият мъж беше облечен в пилотската униформа на Военновъздушните сили. Отиде при човека на земята, който подаваше сигналите, и заговори тихо с него. Той пъхна стрелките под мишница и направи знак с ръка на шофьора на влекача, който го изкара от хангара.
Когато влекачът стигна до човека със стрелките, той се качи и седна на задната седалка. Влекачът тръгна по пистата, самолетът го последва.
Офицерът от Военновъздушните сили заподтичва след генерал Макнаб и се изравни с него пред вратите на хангара.
Кастило отдаде чест. Макнаб върна жеста.
— Простете ми, че го споменавам — каза Макнаб, — но не трябваше да правиш това. Тъкмо казвах на полковник Торине каква чест е за нас да имаме цивилен с такъв висок ранг, личен представител на президента, който да ни ръководи в изпълнението на задачата.
Кастило се почувства като глупак заради това, че беше отдал чест, но го беше направил по инстинкт. Усети още, че в тона и думите на Макнаб има и още нещо, освен сарказъм.
— Добре дошъл у дома, сър — каза Кастило.
— По дяволите, посрещат ни двама цивилни — каза Макнаб като видя Д’Алесандро. — Не знаех, че ставате толкова рано сутрин, мистър Д’Алесандро.
— Добро утро, генерале.
— Имаш ли сигурно място за нас, Вик? — запита Макнаб.
Д’Алесандро посочи вратата на вътрешния офис.
— Добре, да отидем да си разказваме военни истории — каза Макнаб. — Д’Алесандро, Торине, генералите и, разбира се, мистър Кастило.
Фернандо погледна Чарли, без думи.
„Фернандо ще остане тук с помощниците? Няма начин!“
— Освен ако няма някаква причина това да не може да стане, бих искал мистър Лопес да е с мен — каза Чарли.
— Да, сър, разбира се — каза Макнаб и подаде ръка. — Казвам се Макнаб, мистър Лопес.