— Първият отговор трябва да е очевиден — за да не можеш незабавно да докладваш за реквизирането на самолета. Освен това предпочитаме, когато властите започнат да търсят самолета, да търсят теб, а не нас. Това отговаря ли на въпроса ти?
Макълхъни кимна доколкото можа и каза:
— Да, сър.
„Какво, по дяволите, ще правят с този самолет? Дали няма да отидат до американското посолство в тази страна? С мен? В Ангола? В това няма никакъв смисъл. Американското посолство тук е малко, повечето американци никога не са чували за Ангола и едва ли знаят къде се намира. Какво друго е в обсега на самолета? Южна Африка, разбира се. До Йоханесбург има около хиляда и петстотин мили, малко повече са до Кейптаун. Къде се намира нашето посолство в Южна Африка?“
— Както предполагаш, аз съм пилот и съм квалифициран да управлявам този модел „Боинг“ — каза мъжът. — Както и офицерът зад теб. Следователно ти си удобен за тази операция, но не си задължителен. При най-малкото подозрение, че не правиш каквото ти се казва или че се опитваш да пречиш на операцията, ще бъдеш елиминиран. Разбираш ли?
Макълхъни отново кимна, доколкото можеше, и каза:
— Да, сър.
Мъжът каза нещо на чужд език, което Макълхъни не разбра. Ръката, която стискаше косата му, отпусна хватката и той вече можеше да държи главата си в нормално положение.
— Можеш да отпуснеш ръцете си — каза мъжът и после добави със същия странен тон, все едно че водеше дружески светски разговор: — Ти, изглежда, не се нуждаеш от много време, за да провериш самолета преди полет. За какво е всичкото това бавене?
Макълхъни, въпреки горещината, почувства студени тръпки и осъзна, че се поти обилно.
„Какво друго се очаква с «Узи», насочено в корема ти, и нож, опрян в гърлото ти?“
Устата му беше пресъхнала, трябваше да събере слюнка в нея и да навлажни устни, преди да отговори:
— Трябваше да проведа тестовете, задължителни преди полет — каза Макълхъни. — Самолетът не е летял повече от година. Трябваше да проведа онова, което наричам „Последна проверка на Макълхъни…“
— Това не е ли работа на механиците?
— Аз съм механик.
— Ти си механик? — запита мъжът с нескрито съмнение.
— Да, сър. Аз проверих повредите, подписах документа за поправките, а сега направих и последната проверка…
— В какво се състои тя?
— Тя не е задължителна, но е нещо, което аз винаги правя. Самолетът стои тук повече от двайсет и четири часа, зареден с гориво догоре… Трябва да огледам всичко за последен път. Ако отнякъде имаше изтичане, щях да го видя и да го отстраня, преди да вдигна самолета във въздуха.
Мъжът с „Узито“ се замисли за миг, после кимна.
— Не е обичайно за един капитан да бъде също и механик, нали?
— Да, сър, предполагам, че е така.
— И откри ли нещо нередно при последната проверка?
— Не, сър.
— И след като не откри нищо нередно, какъв щеше да е следващият ти ход?
— Щях да поискам втори пилот, сър. След като той пристигнеше, щях да проведа тест на двигателите и кратък пробен полет.
— Вторият ти пилот е тук — каза мъжът. — Можеш да погледнеш в отделението за пътниците.
Макълхъни не помръдна.
— Погледни във фюзелажа, капитане — каза строго мъжът с „Узито“ и нещо твърдо се заби в тила на Макълхъни.
Той трепна от болка.
„Това не е нож, но със сигурност не е и длан. Може би другият също има «Узи». Или някакво друго оръжие.“
Макълхъни заобиколи едрия мъж и надникна в отделението за пътниците. Всички седалки, с изключение на първите три реда, бяха отстранени. Макълхъни нямаше представа кога или защо, но когато самолетът беше излетял от Филаделфия, той беше абсолютно във вида, в който беше произведен — със седалки за сто осемдесет и девет души. На компанията „Лийз Еър“ беше казано, че полетът ще трае шейсет дни и че ще бъдат превозени хора, тръгнали от Скандинавия на екскурзия до Испания и Мароко.
Макълхъни знаеше всичко това, защото беше вицепрезидент на „Лийз Еър“ и отговаряше за поддръжката на самолетите на компанията и операциите по полетите. Титлата му звучеше прекалено грандиозно, като се имаше предвид размерът на компанията. „Лийз Еър“ имаше още само двама служители. Президентът и главният изпълнителен директор беше зетят на Макълхъни, Тери Халоран, а секретар и касиер беше Мари-Елизабет Макълхъни Халоран, съпруга на Тери и сестра на Макълхъни.
„Лийз Еър“ разполагаше с вече използвани самолети — такива, от които другите компании искаха да се отърват по различни причини, но най-вече защото те бяха към края на летателните си дни. „ЛА–9021“ например беше превозвал пътници за „Континентал“ повече от двайсет и две години.