— Когато разговаряте с Макнаб и този Кастило, искам и аз да бъда там, генерале — каза генерал Макфадън. — Защо е взел Торине със себе си в Козумел? И защо, по дяволите, Торине е отишъл?
Нейлър вдигна ръце нагоре — жест, който изразяваше и гнева, и неведението му.
— Понякога специалните хора проявяват неразбрана лудост, генерале, и тя е силно заразна — примирено предложи обяснение Нейлър. Погледна генерал Потър, който беше офицерът, отговарящ за Специалните части. — Тъкмо се канех да кажа, че не искам никого да обидя — каза Нейлър. — По дяволите, Джордж, защо трябва да се извинявам за това, че съм изказал на глас очевидното?
— Не съм се обидил, генерале — каза генерал Потър.
(ТРИ)
Международното летище в Козумел
Козумел, Мексико
09:40, 10 юни 2005
Подготовката за минаване през митницата без да им се налага да обясняват присъствието на радиото на Шърман и малкото оръжие, което имаха, се оказа напразна. „Лиърът“ следваше джипа, който трябваше да ги отведе до определеното място на малкото, но грандиозно наречено международно летище, а Кастило видя един пикап „Форд F–150“, собственост на митниците, и още три бели автомобила „Юкон XL“, с много силно затъмнени стъкла, да стоят по местата, където очевидно им е било заповядано. Висок и тъмнокос мъж в сини панталони и светложълта риза с къси ръкави — облечен явно за игрището на голф — седеше на капака на един от автомобилите.
Александър Певснер беше дошъл лично на летището да ги посрещне. Кастило не видя Хауърд Кенеди, нито бодигардовете на Певснер.
„Те повече от сигурно са в някой от автомобилите «Юкон».“
— Това е Певснер — каза Чарли. — Но може вече да е сменил името си.
Двама представители на мексиканските митници, въоръжени с полуавтоматични пистолети, се доближиха до самолета, когато той изгаси двигателите си, и Чарли отвори вратата.
— Добре дошли в Козумел — каза единият на испански. — Може ли да се качим на борда?
— Разбира се — каза Чарли на испански.
Митничарите не направиха никаква проверка. Те просто подпечатаха разрешителното на Фернандо за неограничен достъп в страната и дори не погледнаха внимателно хората в корпуса и кабината. Кастило изчака да се отдалечат с пикапа, преди да слезе от самолета. Певснер се усмихна и му махна.
— Добре дошъл в Козумел! — извика той на испански.
— Благодаря, сеньор — отговори Чарли на испански и отиде до „Юкона“. Певснер слезе безмълвно от капака на автомобила и двамата си стиснаха ръцете.
— Страхувам се, че съм забравил името ви, сеньор — каза Чарли.
— Защо не ме наричаш Алекс Дондиемо? — каза Певснер. — Какво толкова е името?
— Братовчед на Роберто, може би?
Певснер се усмихна.
— Нещо такова — каза той и запита: — А ти кой си днес?
— Американски голф запалянко. Казвам се Чарли Кастило, сеньор Дондиемо.
— Странно, аз пък мислех, че обичаш да се гмуркаш — каза Певснер, вече на английски. — Хората, които се гмуркат, обикновено все търсят нещо. Както и да е, Чарли, радвам се да те видя отново. Кого си довел със себе си?
— Братовчед си, Фернандо Лопес, втори пилот и… Мисля, че можем да го наречем супер специалист по мобилните телефони.
— И това е всичко?
Чарли кимна.
— А кои са те всъщност?
— Фернандо наистина е мой братовчед. Пилотът е полковник от американската армия, специалист по „Боинг 727“, а техникът е сержант от Специалните части.
— И никакви стари познати на Хауърд, извинявай, на Роберто?
— Нито един.
— Той толкова много се тревожеше за това, че не поиска да дойде да те посрещне — каза Певснер.
— Той няма причина да се тревожи — каза Кастило.
— Опитах се да му го кажа — каза Певснер. — Но Хауърд е от хората, които все трябва да се тревожат за нещо.
Той махна, уж случайно, с ръка към двата автомобила „Юкон“ зад него. Вратите и на двата автомобила веднага се отвориха и от тях бързо слязоха половин дузина мъже. Всички те бяха въоръжени.
Чарли позна двамата, които бяха във Виена. Единият беше огромният източноевропеец, който беше дръпнал сакото му надолу в тоалетната на хотела.
— Можете да оставите оръжията — каза Певснер на руски. — И да помогнете на гостите ни с багажа им. — Обърна се към Чарли и каза, все така на руски: — Защо не помолиш приятелите си да се присъединят към нас, Чарли.
— На какъв език ще разговаряме?
— Добър въпрос, Чарли — каза Певснер на руски, после премина на английски. — Какво ще кажеш за английски? Един добър хотелиер като Алекс Дондиемо би трябвало да говори приличен английски, нали?
Чарли се усмихна и запита: