— Шърман? — извика Кастило и сержант Шърман дотича на терасата.
Кастило посочи покрива. Шърман погледна и кимна.
— Вероятно дори ще мога да поставя антената далеч от края на покрива, за да не привлича вниманието — каза Шърман.
— Мислиш ли, че можеш да намериш портиер, който да покаже на Шърман как се стига до покрива? — запита Кастило.
— Както ти казах по телефона, Чарли, твоите желания са заповед за нас — каза Кенеди.
— Колко време ще ти е необходимо, Шърман? — запита Кастило.
— Немного — каза Шърман.
Той отиде при огромния си куфар, премести контролния панел и компютъра си с размерите на лаптопи ги остави върху малкото бюро до вратите, които водеха към терасата, след това затвори куфара. Започна да го вдига, Певснер щракна с пръсти и двама „портиери“ бързо дотичаха и го взеха от ръцете му. Шърман погледна Кастило, усмихна се и сви рамене, като че ли искаше да каже: „Защо не, по дяволите?“ След това последва мъжете, които носеха куфара. Шърман докосна кръста си отзад, като че ли наместваше пистолет.
„Разбира се, той има пистолет. Хората на «Делта Форс», също като мистър Певснер, се опитват да са готови за всичко. Чудя се защо детекторът не ги улови? Или вероятно ги е уловил. Уловил е двата пистолета едновременно, но само Фернандо се издаде. Алекс, приятелю мой, твоята охранителна система не е толкова добра, колкото мислиш.“
Когато Шърман излезе от апартамента, влязоха двама келнери в бели сака, като бутаха колички за сервиране пред себе си.
— Реших, че може би имаш нужда да хапнеш нещо след полета — каза Певснер. — Но преди да хапнем, да запитам дали всички видяха моя братовчед Роберто?
Всички се здрависаха с Хауърд Кенеди.
Келнерите започнаха да сервират изисканата закуска. Като свършиха, застанаха зад масите с прибрани зад гърба ръце и зачакаха момента, в който отново ще са необходими. Певснер отново щракна с пръсти и каза:
— Благодаря.
След което посочи вратата. Келнерите бързо излязоха.
— Сега, като сме сами, Алекс — каза Кастило, — ще ми кажеш ли къде е онова, което търся?
— Вземи си от яйцата „Бенедикт“, Чарли. Имаме много време.
— Не, ние не разполагаме с никакво време — каза, малко рязко, Кастило. — Къде е проклетият самолет?
Изражението на Хауърд Кенеди показа, че Певснер не е свикнал към него да се обръщат с такъв тон и че той въобще не е сигурен как ще реагира Певснер. В погледа на Певснер се появи студенина, но тя бързо се смени от усмивка.
— Ако изядеш яйцата си, приятелю мой, ще ти кажа къде не е — каза Певснер.
Чу се остро подсвирване и миг по-късно сержант Шърман извика:
— Слизам!
Всички погледнаха към терасата. От покрива започна да се спуска накрайник, последван веднага от тежък, гумиран, кабел. Фернандо каза:
— Аз ще ги уловя.
И излезе бързо на терасата, за да хване накрайника и кабела.
— Включи електрическия кабел в контакта на стената — каза сержант Шърман. — Няма значение дали напрежението е 110 волта или не, имаме вграден адаптер.
— Хванах го! — извика Фернандо в отговор.
— Имаме контакт за верига с напрежение 110 волта — каза Певснер.
— Алекс, къде не е самолетът? — запита студено Кастило.
— Не е в Ел Вигия — каза Певснер. — Беше там, но вече не е там.
— Къде се намира Ел Вигия? — запита Кастило, видимо изненадан.
— На около петдесет мили южно от езерото Маракарибо във Венецуела — каза Певснер.
— А какво ще кажеш за „Зандери“ в Суринам? Казваш ми, че не е в Суринам?
— Откъде имаш тази информация? — запита изненадан Певснер. — Доколкото знам, самолетът никога не е бил в Суринам. Хауърд, ти ли си му казал нещо за Суринам?
— Само че самолетът не е на път за там… О, точно така. Връзката, когато ти се обадих от самолета, преди да мога да ти кажа това, Чарли. Нали?
— Исусе Христе! — каза Кастило. — Ние работехме по предположението, че самолетът е излетял от Гамбия за Суринам. Защо, по дяволите, са го боядисали като самолет на „Еър Суринам“ тогава?
— Вероятно за да ви объркат — каза сухо Певснер и добави безизразно: — Самолетът излетя от Гамбия за Ел Вигия.
— Колко резервоара за гориво имаше на борда? — запита Торине.
— Тринайсет бяха качени в Абеше — отговори Хауърд Кенеди.
— Но какво е правил самолетът в Ел Вигия? Какво има там? — запита Кастило.
— Там има прекрасно летище, например — каза Кенеди. — Първоначално построено като частно летище за „Шел“, за да обслужва техните собствени нефтени полета край езерото Маракарибо. Никой не можеше да го използва без разрешението на концерна. След като Венецуела национализира нефтената индустрия, на някого му хрумна, че може да е полезно да има такова летище, което да приема и големи реактивни самолети. Но то все още е частно.