Прибра телефона в джоба си и погледна подред Кастило и Кенеди.
— Чудя се дали би трябвало да ти кажа какво беше това — каза Певснер. — Загрижен съм, че Чарли може да реагира импулсивно.
— Пилотът на някакъв самолет трябвало да кацне принудително на Ел Вигия. Лампичката, която светела на контролното табло, предполагала проблем в хидравликата — каза Певснер накрая. — Докато се грижели за отстраняването на проблема, той видял някакъв „Боинг 727“ в един от хангарите. Пребоядисвали го и сменяли номерата. За нещастие, не успял да види много. Било още тъмно.
— По дяволите! — каза Чарли. — Кога е станало това?
— Преди около четири часа — каза Певснер. — Пилотът трябвало да изчака, докато стигне в Боливия, и тогава да се обади. Това, което видял, са последните две букви на номера, а те се използват от Коста Рика.
— Доколко може да се вярва на този пилот? За теб ли работи?
— Лети за товарна компания, с която имам определени връзки. Може да се разчита на всичките им пилоти. Този, сега, като се замисля, се сещам, е американец.
— Значи сега самолетът е маскиран като собственост на Коста Рика? — каза Чарли. — Как се връзва това със сценария, който разигравате в момента?
— Мисля, че идеално — каза Кенеди. — Да продължим…
Той спря, защото сержант Шърман, следван от огромния източноевропеец, влезе в апартамента.
— Готови сме, майоре — каза сержант Шърман и седна до масата, върху която остави контролната кутия и компютъра с размерите на лаптоп.
— Една възможност, Чарли — продължи Кенеди, — която може би би искал да обмислиш, е тези хора да заменят отвлечения самолет за друг, който би могъл да стигне до Филаделфия, без да предизвика подозрение. Самолет, който има редовен полет до Филаделфия.
— Исусе! — каза Чарли.
— Например, ако използват самолет на Коста Рика, трябва само да са сигурни, че във въздушното пространство над Съединените щати в момента няма друг самолет на Коста Рика.
— И как би могло да стане това? — запита Кастило и отговорът му хрумна.
„Като саботират редовния самолет.“
— Как мислиш, че би реагирал някой механик от Сан Хосе, Коста Рика — каза бавно Певснер, — на подкуп от десет хиляди долара, за да повреди самолета, който да излезе от строя през следващите двайсет и четири часа? Нищо, което би могло да предизвика подозрение, просто да го изкара временно от строя?
Кастило погледна Шърман, който беше сложил слушалки на главата си.
— Как вървят нещата, Шърман? — запита Кастило.
Шърман вдигна лявата си ръка над главата с опънати пръсти. Започна да ги свива един по един. Кастило отиде до него и взе резервните слушалки, които бяха по-малки.
— С Филаделфия ли имаме връзка? — запита той.
— Майор Милър в сградата на общината — каза Шърман. — Има сигурна връзка с базата при арсенала.
— Дай ми го — нареди Кастило.
Шърман натисна няколко бутона.
— Линията свети зелено — каза той.
— Сержант Шнайдер — чу се гласът на Бети, съвсем ясно.
— Тук е Кастило. Мога ли да се свържа с Милър?
— Чарли? — чу се гласът на Милър след секунда.
— Точно така.
— Чу ли, че са открили самолета в Суринам?
— Не, не са. Не е в Суринам и никога не е бил там.
— Какво? — запита Милър, явно изумен. — Чарли, точно преди секретар Хол и комисарят да отидат на срещата с кмета, му се обадиха от ЦРУ, от офиса на самия директор, и му казаха, че самолетът е на летище „Зандери“ в Суринам. И това той ще предаде на кмета.
— Е, ЦРУ отново греши.
— Макнаб получи заповеди да го неутрализира — каза Милър. — Той е вече на летище „Хълбърт“ и е почти готов да излети.
— Слушай ме внимателно, Дик. Ето какво искам да направиш. Отиди до летището и разбери кои самолети кацат редовно от Коста Рика, и ми дай информацията. Искам да откриеш кой самолет на Коста Рика лети редовно до Филаделфия.
— Ти чу ли ме, Чарли? Чу ли какво казах? ЦРУ са намерили самолета. Потвърдено е. Имат дори образ.
— Това не е самолетът, който търсим. По дяволите, направи, каквото ти казах! Веднага!
Докосна сержант Шърман по рамото.
— Искам връзка с генерал Макнаб.
(ПЕТ)
Майор Х. Ричард Милър огледа малкия външен офис на кмета във Филаделфия. Там имаше още трима души. Сержант Бети Шнайдер, Джоуел Исаксън и Томас Макгайър.
— Интересен въпрос — каза сухо Исаксън. — На кого вярваш? На директора на ЦРУ или на Дон Жуан?
— Аз бих повярвал на Дон Жуан — каза агент Макгайър.
— Той звучеше много сигурен в себе си — каза сержант Шнайдер.
— Дон Жуан е винаги сигурен в себе си — каза Исаксън. — Което не е същото, като да кажеш, че винаги е прав.