Почти всички пиеха „Пепси кола“ или „Севън ъп“, ядяха сладолед или поглъщаха набързо по някой хотдог, стоплен на една от двете микровълнови фурни, които обикновено биваха вземани, дори да не фигурираха в списъка с оборудването.
Стоковата борса на „Хълбърт“ имаше добър ден. Генерал Макнаб нямаше въобще да бъде изненадан, ако в някой от охладителите имаше шест, и може би дори осем бутилки бира, поставени в лед. Не беше задавал въпроси, нито беше погледнал, нито пък това го тревожеше. Хората му бяха професионалисти и нямаше да отпият нито глътка, преди да свършат работата.
А на три четвърти от дължината на товарното помещение, на единствения тапициран стол, седеше специалният оператор на „Грей Фокс“ и работеше с едно от последните комуникационни устройства, произведени от някогашния сержант Алойзиъс Франсис Кейси. Той тъкмо беше напъхал последната хапка от сандвича си с чили и лук, когато видя генерал Макнаб да върви към него. Започна усилено да дъвче и се опита да се изправи. Макнаб му направи знак да остане седнал и го зачака да сдъвче и преглътне хапката.
— Разбрах, че имаме малки проблеми с комуникацията, сержант Кенсингтън — каза генерал Макнаб.
— Да, сър? — отговори Кенсингтън, като първо се смути, а после се съвзе.
— Всичко се е скапало, с изключение на образа, както разбрах.
Сержант Кенсингтън се обърна към контролното табло и натисна няколко копчета. Зелените светлини изгаснаха.
— Да, сър, нищо не свети зелено, освен контролните лампички за образа.
— Е, човек никога не може да предвиди кога тези устройства ще работят и кога — не, нали?
— Не, сър, не може.
Макнаб го докосна по рамото, усмихна му се и продължи нататък из товарното помещение. Улови погледа на огромния, доста над шест фута и с тегло над двеста паунда чернокож на име Шайн, чиято плешива глава отразяваше светлината и му беше спечелила прякора Светещия Шайн, след което му направи знак да отиде при него.
— Без да ме будалкаш, Шайн — каза Макнаб. — Щом ти дам координатите, колко време ще ти е необходимо да програмираш компютрите?
— Сър, това вече е направено. Можем да сме във въздуха не повече от десет минути след отварянето на вратите.
— Ти никога не ме слушаш, Шайн. Вероятно затова още не си генерал.
— Не отиваме ли в Суринам, генерале?
— Не съм казал това, Шайн.
— Хайде, шефе, аз трябва да знам. Имам цяла чанта с дискети с координати на летища в Южна Америка. Може би на една от тях е онова, което ви трябва. В такъв случай ще са ми необходими само петнайсет минути да препрограмирам. В противен случай ще ми е необходим час, може би дори малко повече.
— Случайно да имаш в чантата нещо за Коста Рика?
— Не знам, шефе. Ще трябва да проверя.
— А защо не го направиш? И да ми кажеш.
— Да, сър.
— Направи го възможно най-тихо.
— Като ме видят да ровя из чантата, ще се сетят, че нещо става.
— Остави ги да се тревожат, ще ги държа в напрежение.
— Вие сте гаден задник, генерале — каза Шайн с усмивка. — С най-голямото ми уважение, сър.
Макнаб отиде още по-нататък в товарното помещение, отвори една от хладилните чанти, извади хотдог, поръси го щедро с чили и нарязан лук и го сложи в една от микровълновите фурни.
(ЧЕТИРИ)
Овалният кабинет
Белият дом
1600 Пенсилвания авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
11:20, 10 юни 2005
— Той е много зает — каза шефът на президентския екип на секретаря по вътрешната сигурност. — Това много време ли ще му отнеме?
Матю Хол си придаде вид на разгневен, който се кани да каже нещо неприятно, но по-късно е променил решението си, и каза:
— Натали Кохън там вътре ли е? Ако не е, изпратете да я повикат.
След това отвори вратата на Овалния кабинет и влезе, като лиши шефа на екипа от привилегията да оповести пристигането му.
Президентът седеше в един от двата тапицирани стола с лице към кафе-машината. Секретарят по отбраната Фредерик Бидърмън седеше на дивана от другата страна на кафе-машината. Президентът вдигна поглед от чашката, която пълнеше.
— Говорим за дявола и ето го — каза президентът. — Как вървят нещата във Филаделфия? Много ли се разтревожи кметът и ще излязат ли нещата извън контрол?