„О, по дяволите! Ако Торине или Шърман просеха моето внимание, нямаше да ме смушкват с ботуша си. Те дори не са обути в ботуши.“
Над него стоеше мъж, чието лице беше покрито със зелени, кафяви и черни мазни ивици.
— Господи! Ти и Шърман! И дишате като състезателни коне! Какво ще си помислят хората? — каза генерал Брус Макнаб.
Кастило не отговори. С усилие успя да се повдигне до седнало положение. Отново почувства побутване по ръката и като погледна, видя, че Макнаб му подава бутилка „Севън ъп“. Кастило я взе, без да каже и дума, отвори я и отпи.
— Откога сте тук? — запита Кастило, когато вече можеше да диша спокойно.
— Достатъчно дълго, за да знаем, че „727“ е тук. Един от хората в момента го оглежда отблизо и внимателно.
— Аз съм почти сигурен, че това е самолетът, който търсим — каза Чарли. — Минахме край него. Има същите черти и номера, които човекът на Певснер е видял във Венецуела.
До тях се приближиха полковник Торине и сержант Шърман.
— Добре ли си. Джейк? Нищо счупено?
— Добре съм.
— А ти добре ли си, Чарли? — запита Торине.
Кастило кимна.
— Вие как така сте тук, сър? — Въпросът беше отправен от Торине към генерал Макнаб.
— Макфадън и Нейлър се свързаха с мен по радиото и ми наредиха да кацна на един плаж, недалеч оттук. Според човека на ЦРУ плажът можел да поеме „С–17“. Кръстосал палци и молещ се на Бога, реших да опитам да кацна.
— Очевидно кацането е било успешно.
— Горе-долу. Приземихме се без затруднения. Но две минути след това самолетът започна да потъва в пясъка. Трудно изкарахме „Птичките“, защото, за да не потъва, самолетът трябваше да се движи непрекъснато, докато разтоварваме.
— Но сте успели.
— „Птичките“ са на около пет мили оттук. Казах ли ти, че самолетът продължава да се движи? Напред и назад по плажа, напред и назад. Не знам докога ще успяваме да запазим положението такова. Също така не знам дали ще успеем да излетим отново.
— Празен вероятно ще може да се вдигне във въздуха — каза Торине. — На „С–17“ може да се разчита.
— Празен? А какво ще правя с „Птичките“? Да ги запаля ли?
Висок и русокос сержант, облечен, както и самият генерал Макнаб в камуфлажна униформа, предназначена за джунглата, се приближи до тях. На рамото му висеше CAR–4, а в ръце носеше нещо, което приличаше на лаптоп. Беше отворен и приличаше на поднос.
— Стедър е на мястото си, генерале — каза той и понечи да подаде лаптопа на Макнаб.
— Би ли го подържал, моля те, сержант Орсън? — запита Макнаб.
Кастило бързо се изправи.
— Внимавай с този „Севън ъп“, Чарли — каза Макнаб. — Последният е.
— Стедър докладва, че „Лиърът“ е излетял, сър — каза сержант Орсън.
— Къде отива той, Чарли? — запита Макнаб.
— В Никарагуа, за да докладва къде сме и че вероятно сме открили самолета.
Макнаб изсумтя и хвърли поглед към лаптопа. Той даваше образ на самолета отстрани.
„Този, който предава образа, трябва да е на покрива на съседната сграда.“
Образът показваше и някакво движение. На пистата имаше половин дузина души охрана във военни униформи. Движението им се изобразяваше като на забавен кадър.
— Може ли да предаде близък план на вратата? — запита Кастило.
Макнаб започна бързо да натиска клавишите на клавиатурата. Екранът потъмня, после предаде в близък план предната част на самолета, която бавно дойде на фокус. Но се виждаше само върхът на подвижната стълба. Отворената врата също така се виждаше ясно, но не се виждаше нищо във вътрешността на самолета.
— Предполагам, че и от задната страна няма да видим нищо повече — каза Кастило.
— Вероятно дори по-малко, майоре — каза сержант Орсън. — Ъгълът не е подходящ.
— Не се обръщай към него с „майоре“, Орсън — каза Макнаб. — Не искаме никой да знае, че е един от нас. Не го ли видя как се плъзга надолу по склона?
Орсън се засмя.