(ТРИ)
Белият дом в Каролина
Остров Хилтън хед, южна Каролина
13:55, 27 май 2005
Президентът на Съединените щати седеше на един от люлеещите се столове на верандата на осемгодишната къща, която беше внимателно конструирана и построена така, че повечето хора я мислеха за сграда отпреди Гражданската война и се чудеха защо е разположена с лице към Атлантическия океан.
Президентът, облечен в поизбеляла жълта риза с висока яка, силно намачкани и очевидно не нови панталони в цвят каки и добре излъскани обувки, пиеше „Хайнекен“ направо от бутилката. До него имаше кофичка с лед, в която имаше още бутилки.
Президентът стана от стола и остави бирата на масичката, когато бял „GMC Юкон“ със силно затъмнени, почти черни стъкла спря пред сградата.
Шофьорът слезе бързо и тичешком заобиколи автомобила в напразен опит да отвори вратата, преди секретарят да е успял да го стори сам.
— Хей, Мат! — извика президентът за поздрав. Акцентът му беше съвсем на място тук, в щата Каролина.
Секретарят се изкачи на верандата и му подаде ръка.
— Добър ден, господин президент — каза той.
— За мен винаги е удоволствие да те видя, Мат — каза президентът с усмивка.
Майор Карлос Гуилермо Кастило стоеше до „Юкона“ и чакаше някой да му подскаже какво трябва да направи. Президентът го погледна и му се усмихна, а после се обърна с гръб към „Юкона“.
— Това ли е твоят лингвист от смесен произход? — запита президентът.
— Да, това е той, господин президент — каза секретарят.
— И името му е Гуилермо Кастило?
— Карлос Гуилермо Кастило — каза секретарят и се усмихна. — Да, господин президент.
Президентът се засмя приглушено. После се усмихна дружелюбно и направи знак на Кастило да се качи на верандата.
— Добре дошли на острова, майоре — каза президентът и му подаде ръка.
— Благодаря, господин президент.
— Откъде сте, майоре? — запита президентът.
— От Сан Антонио, сър — каза Кастило.
— Имам два въпроса към вас, майоре — каза президентът. — Първият е: Мога ли да ви предложа бира?
— Да, сър. Много ви благодаря — каза Кастило.
Президентът извади две бутилки бира от кофичката и подаде едната на Кастило, а другата — на секретаря Хол. После извади отнякъде и отварачка.
— Всеки път, когато се опитам да отворя бутилка без отварачка, се порязвам лошо — каза президентът. Направи знак на Кастило и Хол да седнат, после сам седна.
— Майка ми би казала, че такъв въпрос не е особено уместен, майоре, но аз трябва да го задам. Вие не сте онова, което очаквах. Как е възможно човек с толкова бяла кожа и сини очи да носи името Карлос Гуилермо Кастило?
— Семейството на баща ми, сър, е от тексаско-мексикански произход. Майка ми е германка.
— Не исках да ви засегна — каза президентът.
— Често ми задават този въпрос, сър — каза Кастило. — Обикновено следва: „Осиновен ли сте?“, на което отговарям: „Не, това е въпрос на гени.“
Президентът се засмя, после отново стана сериозен.
— Вярвам, секретарят ви е казал за какво става въпрос — каза той.
— Да, сър.
— И какво по-точно ви каза? — запита президентът.
Лявата вежда на Кастило се стрелна бързо нагоре — той очевидно събираше мислите си.
— Както разбрах от секретаря, господин президент — поде Кастило, — „Боинг 727“ е отвлечен от летището в Луанда, Ангола. Стоял там в продължение на четиринайсет месеца, а изведнъж излетял без разрешение на 23 май. И оттогава никой не го е виждал. Въпросът се разследва от всичките ни разузнавателни агенции, но нито една не е излязла с теория къде се намира самолетът в момента и как би могъл да бъде използван. Секретарят, сър, ме остави с впечатлението, че иска аз да проведа разследване…
— Аз искам да проведете разследване — прекъсна го президентът.
— Да, сър. Целта на моето разследване е да се провери разследването на агенциите…
— Онова, което бих искал да знам — каза президентът със суха усмивка на лицето, — е какво знаят и кога са го узнали.
Секретар Хол се засмя тихо.
— Не предполагам — каза президентът, — че някоя от агенциите не е направила онова, което трябва, нито, че е направила нещо, което не трябва. И не подозирам някакви нарушения и за в бъдеще. Трябва да запомните това от самото начало. Не сме и не бива да сме предубедени.
— Да, сър.
— От друга страна — продължи президентът, — не мога да подмина факта, че един от най-висшите ни офицери в една от агенциите, на когото Русия плаща от години, дори не подозираше, че е станало нещо — въпреки че поддържа стандарт на живот, който не би могъл да му бъде осигурен от заплатата на ЦРУ — докато, под натиска на бюрокрацията на агенцията, не започна разследване. Запознат ли сте с историята?