— Генерал Уолтърс… — поде президентът, после направи пауза. — Предполагам, протоколът диктува да говоря за него като за посланик Уолтърс, но мисля, че на него му харесваше повече да бъде генерал, отколкото посланик. Както и да е, той ми каза, че езиците просто естествено му се удават и че не се налага да учи кой знае колко. Така ли е и при вас, майоре?
— Да, сър. Аз също не уча много по учебници.
Президентът замислено изучава Кастило около секунда, после запита:
— Мислите ли, че ще се справите с онова, което се иска от вас, майоре?
— Да, сър — каза уверено майор Карлос Гуилермо Кастило.
— Добре. Значи уговорихме се — каза президентът. — Канех се да ви кажа: „Късмет и ви благодаря, че дойдохте, един от хеликоптерите ще ви откара обратно до Форт Стюарт, където можете да изчакате Мат… секретаря.“
— Няма причина той да остава във Форт Стюарт, господин президент — каза Хол. — Всъщност обещах му свободен уикенд, ако свършим тук бързо.
Президентът кимна, после запита Кастило:
— Е, свършихме. Някакви планове?
— Да, сър. Обещах на баба си да отида да я видя.
— Къде е тя?
— Живее в покрайнините на Сан Антонио, сър.
— Хеликоптерът, който лети за Атланта, ще ви спести ли част от пътя, майоре?
— Да, сър. Но нямам нужда от нищо повече, освен да бъда върнат във Форт Стюарт, сър.
— Как така?
— Сър, ще се срещна с един свой братовчед в Савана. Ще отидем заедно до Тексас.
Президентът повиши глас:
— Натан!
Много едър и много черен мъж се появи веднага от вътрешността на къщата. На ухото му имаше слушалка, а под ръката му — огромна издутина, която предполагаше наличието на оръжие и дори „Узи“. По петите му вървеше един от бодигардовете на секретаря на Тайните служби.
— Да, господин президент?
— Погрижи се един от хеликоптерите да откара майор Кастило до Форт Стюарт — нареди президентът.
— Да, господин президент.
Президентът подаде ръка на Кастило, а другата си длан постави на рамото му.
— Ще се видим отново — каза президентът. — Благодаря ви.
— Ще направя всичко, каквото мога, господин президент.
— Сигурен съм — каза президентът.
Секретар Хол също стисна ръката на Кастило и каза:
— Ще се видим в офиса ми на обяд във вторник.
„Юкон“ на Тайните служби се появи само след миг. Президентът и секретар Хол гледаха как Кастило сяда на предната седалка. Махнаха му с ръце, когато автомобилът потегли.
— Интересно момче, Мат — каза президентът.
— В Тайните служби го наричат Дон Жуан — каза секретарят. — Никога не съм ги питал защо.
Президентът се засмя.
— Откъде го имаш, Мат?
— От генерал Нейлър — каза секретарят. — Паднах на колене и му казах, че наистина имам нужда от Кастило повече от него.
— Точно така — каза президентът. — Ти и Нейлър се познавате отдавна, нали?
— От Виетнам — каза секретарят. — Той беше току-що излюпен капитан тогава, а аз — току-що излюпен и силно уплашен сержант.
— А Нейлър откъде го има? — запита президентът.
— Всъщност той и Чарли също се познават отдавна — каза секретарят.
— Чарли? — повтори президентът.
— Той никак не изглежда като Карлос, нали? — каза секретарят. — Да, аз го наричам Чарли.
— И откъде го има Нейлър? Откъде въобще е Чарли?
— Това е дълга история, господин президент — каза секретарят.
Президентът погледна часовника си.
— Ако не бързаш да се върнеш — каза президентът и посочи двата люлеещи се стола, до които беше кофичката с изстудена бира, — аз имам малко време.
IV.
ЗИМАТА НА 1981
(ЕДНО)
Близо до Бад Херсфелд
Крайс Херсфелд-Ротенбург
Хесе, Западна Германия
11:45, 7 март 1981
— Това трябва да е, Нети — каза мисис Елейн Нейлър.
Тя беше трийсет и четири годишна, червенокоса и със старателно поддържан външен вид. Името Нети се отнасяше за Натали Лустръс, чернокоса дама на четирийсет и четири години, също със старателно поддържан външен вид. Мисис Елейн Нейлър посочи с показалеца си.
— Това тук е на точното разстояние от параклиса.
— Да — каза Нети Лустръс и намали скоростта на почти новия „Мерцедес Бенц 380SEL“, след което зави по криволичещия тесен провинциален път.
Минаха през една отворена голяма порта, вградена в стоманена ограда, висока десет фута, и излязоха на още по-тесен път. На около петдесет ярда по-нататък по пътя, в средата, стоеше мъж с тежко телосложение. Беше облечен в сако, кепе и високи ботуши. На рамото му, с дулото надолу, висеше ловна карабина.