Нети спря автомобила и мъжът отиде при тях.
— Guten tag — каза мъжът.
— Това ли е пътят към Къщата в гората? — запита на немски Нети.
— Frau Lustrous? — запита мъжът.
— Ja.
— Willkomen — каза мъжът, отстъпи назад и величествено им махна да продължат надолу по пътя.
Нети му се усмихна.
— Danke shoen — отговори тя и отново запали двигателя. Потеглиха.
— Не знаех, че сега е сезонът — каза Елейн. Думите й очевидно се отнасяха до ловната карабина, която мъжът носеше.
— Не мисля, че сезонът е започнал — засмя се Нети. — Само че пазачите носят оръжие по всяко време, в случай, че се натъкнат на опасни диви животни в гората.
— Или на американци, които идват без покана? — запита Елейн.
— Няма да се изненадам. Фред ми каза, че броят на хората от охраната е завишен и че те следят дали всичко в района е нормално.
Пътят се виеше нагоре в продължение на около километър — което и двете жени, като съпруги на офицери от армията, наричаха „възвишение“ — през гъста борова гора. А после, сякаш изведнъж, вече нямаше дървета и видяха онова, което трябваше да е das Haus im Wald3.
Къщата беше огромна, но семпла. Нети си помисли, че изглежда някак не на място сред този пейзаж. Като градска къща, която по някакъв начин е преместена в гората.
На половината разстояние между гората и къщата стоеше друг пазач с карабина, преметната през рамо. Той не излезе на пътя, а застана отстрани и свали кепето си в знак на уважение, когато мерцедесът мина покрай него.
Лявата половина на двойната врата на къщата се отвори и се появи слаба и стройна жена в черна рокля. Русата й коса беше прибрана в кок на тила. Тя застана на малката каменна веранда и се заметна с вълнен шал.
— Това тя ли е? — запита Елейн.
— Не знам — каза Нети. — Никога не съм я срещала и не мисля, че съм виждала нейна снимка. Фред я познава. Или поне я е виждал. Познаваше много добре баща й.
Фред беше полковник Фредерик Дж. Лустръс от американската армия, за когото Нети беше омъжена повече от половината си живот.
Нети спря автомобила до другия мерцедес който разпозна като онзи, собственост на Ерик Липц от Фулда. Русата жена, загърната в шала, слезе от верандата и се приближи към тях.
— Това е автомобилът на семейство Липц, нали? — запита Елейн. — Което означава, че Инге е тук?
— Надявам се да е така — каза Нети. — Да, това наистина е тяхната кола.
Тя разкопча колана си, отвори вратата на колата и слезе.
— Мисис Лустръс? — запита на английски стройната русокоса жена.
— Нети Лустръс — каза Нети.
— Добре дошли в Къщата сред гората — каза русокосата жена и й подаде ръка. — Аз съм Ерика Госингер.
„Английският й е без акцент — помисли си Нети. — Но тя не е нито британка, нито американка. И не каза Ерика фон Госингер. Интересно. Дали беше нарочно? Това немско фон показва доколко са обсебени от идеята за висшата класа. Означава, че някога членовете на семейството са били богати земевладелци. Нима Ерика също мисли, че това са глупости? Или просто се опитва да бъде демократична? Или просто е изтървала тази частица заради удобство?“
— Благодаря, че ни приехте — каза Нети.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза Ерика.
Елейн заобиколи автомобила и застана отпред.
— Това е моята добра приятелка фрау Елейн Нейлър — каза Нети.
В поканата, написана на немски, се казваше, че фрау Ерика фон унд зу Госингер ще бъде доволна да приеме на обяд в Къщата в гората фрау Натали Лустръс и някоя нейна добра приятелка. В плика имаше още карта, която показваше как да се стигне до собствеността, която беше на няколко възвишения от Бад Херсфелд.
Жените се здрависаха.
— Нашата приятелка Инге вече е тук — каза Ерика. — Както и пастор Данберг. Защо не влезем?
— Благодаря — каза Нети.
Инге Липц, русокоса и привлекателна дама в началото на трийсетте, беше в библиотеката в компанията на дребен и почти напълно плешив мъж в одежди на свещеник, пастор Хайнрих Данберг, който беше пръв в йерархията на евангелисткото общество в района. Инге пиеше шампанско. Остави чашата си, отиде при Нети и Елейн и целуна всяка една по двете бузи.
— Виждам, че всички сме в униформи — каза тя.
На социално събиране преди около година тя с усмивка беше отбелязала, че тя самата, Нети и Елейн се обличат почти еднакво — в черни рокли и огърлица от перли. Нети беше отговорила: „Не знам за теб, Инге, но за Елейн и мен това е единственото подходящо облекло за подобни случаи.“ Инге, чийто съпруг беше обербугермайстер на Фулда, не беше чувала нищо подобно преди и се беше засмяла весело.