— Може ли да говоря направо? — запита Нети, след като дълго мисли.
— Разбира се.
— Мисля че вероятно съпругът ми може да намери този мъж — името е доста необичайно — но също така мисля, че е възможно, дори много вероятно, този мъж никак да не иска да признае дете, за чието съществуване, както казахте, дори не знае.
— Ние също мислихме за това, разбира се — каза пастор Данберг.
— И, макар и много далечна — добави Ерика, — съществува възможността да е доволен да научи, че има син и да приеме с готовност родителските си задължения.
„Хм, за тези дванайсет години, ако вече не е женен… Той вероятно вече има и съпруга, и деца и последното, което би желал, е съпругата му да узнае, че е изоставил копелето си в Германия и че сега от него се очаква да го приеме в щастливия си дом.“
— Моля ви, повярвайте ми, когато казвам, че се опитвам да помогна — каза Нети. — Но има въпроси, които просто няма как да не задам.
— Разбирам.
— Майката има ли други деца?
— Не. Не се е омъжила.
„Е, това отговаря на въпроса ми: Какво ще каже съпругът й за това?“
— Отгледала е момчето съвсем сама? И никога не се е омъжила?
— Не се е омъжила и е отгледала момчето съвсем сама — каза Ерика.
— Въпросът е съвсем неделикатен — каза Нети. — Простете ми, че го задавам. Но се налага. Откъде знае, че този мъж е бащата?
— Знае. Не съществува друга възможност. Бил е първият й и единствен любовник. Били са… заедно… три пъти.
— Но как можем да сме сигурни?
— Можете, защото аз ви казвам — каза Ерика.
— Но, Ерика, ти откъде знаеш? — настоя Нети.
— Знам, защото говорим за сина ми — каза Ерика фон Госингер.
(ДВЕ)
Щабът
Единайсети брониран кавалерийски полк
„Долните казарми“
Фулда, Хесе, Западна Германия
15:45, 7 март 1981
Старши сержантът от единайсети брониран кавалерийски полк, едрият трийсет и девет годишен мъж от Алтуна, Пенсилвания, Рупърт Дитер, подаде обръснатата си глава през вратата на офиса на полковника.
— Имате ли време за дамата си, полковник? — запита Дитер.
Полковник Фредерик Дж. Лустръс, висок и мускулест, четирийсет и пет годишен, беше видимо изненадан от въпроса, защото Нети почти никога не идваше в офиса му. Обаче се изправи веднага.
— Съмнявате ли се, старши сержант?
— Тя ми каза да ви запитам, полковник — каза старши сержант Дитер.
— Информирай дамата, че за мен ще е голямо удоволствие да се видя с нея — каза Лустръс.
Щабът на единайсети брониран кавалерийски полк представляваше триетажна зидана страда, построена, като повечето сгради, подслонили американската армия, в годините преди Втората световна война. Конюшните, построени за конете във Вермахта, сега служеха като помещения за поддръжката на танковете и други машини, използвани за патрулиране по границата между Източна и Западна Германия.
Историята на Фулда можеше да бъде проследена до манастира, построен през 744 година след Христа. Той лежеше в горната част на долината на реката Фулда, между планинските вериги Вогелсберг и Роен.
От началото на Студената война той беше убежище на вярата — с което лично полковник Лустръс, макар и да не споделяше мнението си с никого, не беше съгласен — на европейското командване, че когато Съветската армия реши да нахлуе в Западна Германия, тя ще го направи през „вратата на Фулда“.
Мисията на войниците беше да охраняват границата, сега маркирана от бодлива тел и наблюдателни кули, от минни полета и от всичко онова, което биха могли да измислят Западна Германия и техните съветски колеги, за да запазят Източногерманците от загубата на облагите, предлагани от марксизма-ленинизма, и да им попречат да потърсят по-добър живот в Западна Германия.
Лично полковник Лустръс вярваше — той беше ученик на съветската тактика общо и на бойната тактика на Червената армия в частност, — че ако Червената армия мине през „вратата на Фулда“, ще го направи в такава численост, че ще се вреже във войските тук, които, все пак, се състояха само от три ескадрона, разположени по доста голяма дължина на границата, като горещ нож в масло.
Задачата на войските по-скоро би била, ако съветските танкове въобще дойдеха, да намалят скоростта на нахлуването им. Лустръс беше уверен, че хората на „Блекхорс“ бързо ще отстъпят, ако той все пак греши и руснаците пристигнат. Което обаче не означаваше, че ще побегнат веднага, щом зърнат руските войници.
Много — може би дори повечето — от неговите хора щяха да загинат. А мъртвите щяха да са по-добре от онези, които щяха да останат живи и да попаднат в съветски плен. Лустръс знаеше как Червената армия се отнася със затворниците си. Той искрено вярваше, че „да познаваш врага“, е военен принцип, който е толкова полезен и железен, колкото „да не пиеш по време на дежурство“.