— Сър, мисля, че е много вероятно малко преди да бъде изпратен във Виетнам, където посмъртно е заслужил Медал за храброст, един наш млад офицер да е виновен за забременяването на германско момиче, за което не се е оженил.
Таусън дълго го гледа.
— Това обобщение е наистина много за едно изречение, Фред — каза той. — Очаквах да чуя нещо друго.
Лустръс не отговори.
— Сигурен ли си във фактите? — запита Таусън.
— Не сър, но съм готов да се обзаложа на десет към едно за онова, което мислим.
— И защо въпросът изниква сега? Майката е разбрала, че бащата е герой?
— Не, сър. Майката току-що е открила, че умира — рак на панкреаса — и няма членове на семейството, които да се погрижат за момчето, което в момента е на дванайсет години.
— И защо мислиш, че тя казва истината?
— Бях приятел на баща й, сър. Не преследват пари.
— Откъде знаеш?
— Защото тя има повече, отколкото са й нужни. Тя е фрау Ерика фон унд зу Госингер, генерале. Притежава пивоварна, три вестника, както и друга собственост.
— Свързана ли е с хората, които намериха смъртта си на магистралата?
— Това бяха баща й и брат й, сър.
— И как беше привлечено вниманието ви върху този въпрос?
— Тя е казала на Нети, генерале. Вчера на обяд. Мисля, че казва истината, сър.
— Тя вероятно казва истината, но ние не можем да приемем никакви случайности — каза генерал Таусън. — Тони, свържи се по телефона със Сейнт Луис, кажи им да ни изпратят факс… Как беше името?
— Старшина Джордж Алехандро Кастило, сър — каза старши сержант Дитер.
— … И виж с каква информация разполагат за него и да ни я изпратят възможно най-експедитивно. Ако кажат, че не могат да го направят днес, кажи им, че в такъв случай ще изпратя молбата си по редовния канал, през шефовете им. Ако запитат защо, ти не знаеш отговора. Разбра ли?
— Да, сър.
— Направи го веднага! — каза Таусън. — Рупърт може да ни запознае с подробностите, докато говориш по телефона.
— Да, сър — каза старши сержант Сангуенети и погледна старши сержант Дитер, който пишеше пълното име на Кастило на лист хартия. Когато Дитер му го подаде, Сангуенети излезе от офиса.
Таусън погледна Лустръс.
— Да получиш информация от Сейнт Луис, е като да извадиш зъб — каза той. — Преди две седмици ми се наложи да отида при шефа им. Надявам се, че го помнят. — Той се замисли за миг, после продължи: — Добре. Да кажем, че си прав, Фред… И щом Нети вярва на тази жена, ти вероятно си прав. И какво следва от това? Какво ще предприемем?
Полковник Лустръс беше служил под командването на генерал Таусън два пъти и правилно подозираше, че въпросът му е риторичен и Таусън не очаква отговор.
— Ако мистър Кастило беше женен — продължи Таусън, — ситуацията щеше да е друга. Съпругата му най-вероятно щеше да получава пенсия, както и момчето, ако бъдеше изпратено при нея. Ще трябва да говоря с адвокат и да изясня подробностите. Щом не е бил женен, ситуацията е съвсем друга. Добре. Не знаем достатъчно, за да вземем каквото и да било решение. Единственото, за което се сещам в момента, е да вземем кръвна проба. Малко е безсърдечно, а ако кръвните проби съвпаднат, това нищо не доказва. Но ако не съвпаднат, това доказва, че той не е бащата. И така, единственото, което мога да ти кажа да направиш, Фред, е да вземеш кръвна проба от момчето и да се погрижиш да можем да докажем, че от момента на вземането на кръвта тя е била непрекъснато под наше наблюдение.
— Да, сър — каза Лустръс и погледна майор Нейлър, който също каза:
— Да, сър.
— Какво е направил, че е заслужил Медал за храброст? — запита Таусън.
— Сър, запознат ли сте с операция „Ламсън 719“?
Таусън се замисли, после кимна.
— Мистър Кастило направил петдесет и една спасителни мисии, сър, спасил доста екипажи на свалени самолети, когато, по време на петдесет и втората си спасителна мисия, бил ударен и хеликоптерът експлодирал.
— Знам тази история — каза Таусън. — Изритал втория пилот и екипажа от хеликоптера си, казал им, че няма смисъл всички да загинат. Онзи младеж наистина е притежавал огромна доза храброст.
(ПЕТ)
Щабът
Единайсети брониран кавалерийски полк
„Долните казарми“
Фулда, Хесе, Западна Германия
16:40, 7 март 1981
— Сър, на телефона е фрау фон Госингер — каза старши сержант Дитер от външния офис.
— Фон унд зу, Дитер — каза Лустръс и направи знак на майор Нейлър да вдигне слушалката на телефона, който се намираше на масата за конференции, а после самият той вдигна слушалката на телефона, който се намираше на бюрото му.
— Тук е Фред Лустръс, фрау Ерика — каза Лустръс.
— Добър ден, полковник.