На Карл това въобще не му хареса, но той кимна и отиде в далечния край на библиотеката. Лустръс видя, че малката съседна стая е трансформирана в кабинет. Имаше бюро, пишеща машина, кожено кресло и няколко масички, на които бяха подредени множество книги.
— Когато баща ми беше много ядосан на нещо — каза фрау Ерика, — отиваше там, за да напише уводната си статия. Казваше, че му е много трудно да запази гнева си там.
— Тогава трябва да предположа, че повечето уводни статии, които съм прочел, не са били написани там — каза Лустръс.
Фрау Ерика се усмихна.
— Той също така казваше, че е грях да изпитваш гняв — каза тя.
Лустръс се усмихна и се обърна към Нети.
— Може ли да ми дадеш снимката, скъпа? — запита той.
Нети бръкна в чантата си и извади ксерокопие на вестникарска снимка. Дитер беше прекарал няколко часа над нея, за да направи всичко, на което е способен. Нети я подаде на съпруга си, който, без да каже и дума, я подаде на Лустръс.
— Да, това е той! Сигурно е направена по онова време. Мили Боже, беше толкова млад! Само на деветнайсет!
— Страхувам се, че трябва да ви кажа, че е бил убит във Виетнам — каза Лустръс.
Ерика срещна погледа му за миг, после кимна.
— Някак си вече го знаех — каза тя. — Той каза… Каза, че вероятно дълго време няма да чуя и дума от него, защото не обича да пише писма. Но че ще се върне. Бях много млада. Повярвах му. Дори когато не дойде нито едно писмо. Продължих да вярвам. Лесно е да вярваш, когато си млад.
— Умрял е като герой — каза Лустръс.
— За мен това няма значение, но за Карл ще има — каза Ерика и повиши глас. — Карл ела тук, моля!
Гласът й звучеше почти весело. Лустръс видя, че чашката й с коняк е почти празна, после погледна Нети и видя болка в очите й. Момчето се върна при тях.
— Да, майко?
— Полковник Лустръс е донесъл снимка на баща ти изрязана от вестник, — каза Ерика.
Момчето нищо не каза. Ерика му подаде снимката, чието качество не беше никак добро. То я погледна, после погледна майка си.
— Не се е върнал при нас, Карл, защото е бил убит — каза Ерика.
— Баща ти е загинал като герой, Карл — каза Лустръс.
— Мама каза, че той е мъртъв — каза момчето.
— Бил е убит, докато се е опитвал да спаси пилотите на другите хеликоптери — каза Нейлър.
— И ако мога да попитам, как ще се отрази това на нещата? — запита момчето.
— Моля? — каза Лустръс.
— Щом е мъртъв, не мога да отида при него, нали?
Нейлър си помисли: „Това, разбира се, означава, че то знае за майка си. Реакцията му е студенокръвна. Та нали в момента разбира, че няма никакво семейство.“
— Карл — каза тихо Нети, — помолихме да ни изпратят информация за него. Съществува надежда баща ти да е имал семейство…
— И аз да отида при тях? Не. Няма да го направя. Пастор Данберг каза, че мога да остана в „Сейнт Йохан“…
— Но ако за теб има семейство — каза Нети, — те ще те обичат…
— И защо ще ме обичат? Мама казва, че те дори не знаят за съществуването ми.
„Това е вярно! — помисли си Нейлър. — И момчето усеща или дори се досеща, че няма да е лесно да се премести от Къщата в гората в Тексас, дори да не знае, че с име като Кастило ще живее като човек от мексикански произход, а не като човек от висшата немска класа.“
Нейлър беше развил своя собствена теория за това как деветнайсетгодишният Джордж Алехандро Кастило е успял да пилотира хеликоптер от такъв тип първо в Германия, а после и във Виетнам.
Имаше две причини седемнайсет и осемнайсетгодишни младежи да отидат на война във Виетнам. Това рядко имаше нещо общо с патриотизма или обожанието на американското знаме. По-скоро имаше нещо с икономическото им положение. Ако нямаха пари да отидат в колеж и да получат добро образование, те правеха неизбежното.
Джордж Алехандро Кастило е бил достатъчно умен да се запише в програмата за кандидат-офицери, което означаваше, че със сигурност е бил достатъчно умен да отиде да учи в колеж. А това предполагаше, че е нямал пари да го направи. Нейлър знаеше, че армията набираше хората си предимно сред завършващите училище, като дори обикаляше училищата, за да ги наеме. И се записваха младежи, които нямаха пари за колеж. Привличаха ги не само със заплатата, но и с това, че ако се запишеха веднага след училище, вместо да изчакат набора си, можеха да се запишат да учат избраната от тях специалност. Което обикновено означаваше, че се попълваха специалностите електроника, автомобилна механика. Но това също означаваше, че ще им бъде дадена карабина и те ще убиват хора.
Предложението беше валидно. Обучението беше обещано. Цената беше тригодишна служба. А онези, които се учеха добре, служеха две години. Но армията отново хитруваше — обучението на кандидата траеше от пет до осем месеца, а после той трябваше да служи две години по своята специалност. От гледна точка на детето, то получаваше обучение и ако не объркаше нещо с обучението, не отиваше в пехотата.