— Всички много съжаляваме, че майка ти е болна, Карл — каза Нейлър.
— Да — каза Карл. — Ситуацията не е никак добра.
(СЕДЕМ)
Щаб № 1
Къщата „Пършинг“
Форт „Сам Хюстън“, Тексас
07:15, 12 март 1981
Командващият Пета армия беше в стаята за закуска на къщата, която носеше името на — и някога беше обитавана от него — генерал Джон Дж. „Блек Джек“ Пършинг, когато майор Алън Б. Нейлър се присъедини към него.
— Добро утро, сър — каза Нейлър.
— Отдавна не сме се виждали, Алън — каза генерал Еймъри Т. Стивънс и му подаде ръка. Той беше висок и много слаб мъж с остри черти.
— Да, сър — каза Нейлър. — Генерале, чувствам се като натрапник.
— Не ставай глупав. Нима бих могъл да направя по-малко за офицер, който някога, като малко момче, съм обичал и съм дундуркал на коленете си? Седни, пийни кафе и ми кажи за какво става въпрос.
— Не се ли храните?
— Не обичам да се храня сам. Марджъри е при майка си. А и не мислех, че ти ще се събудиш преди пладне. В колко часа се прибра?
— Малко след три, сър.
— Казах, че не обичам да се храня сам. Не казах, че не обичам да закусвам.
— Може ли да ви изпържа яйца, сър?
— Мислех, че никога няма да запиташ — каза генерал Стивънс. — Дори ще дойда в кухнята, за да гледам.
Нейлър отвори хладилника и извади картон с яйца и малко бекон и ги остави на масата.
— Тези дни имам онова, което наричат „предписана помощ“ — каза генерал Стивънс. — Един прекрасен млад мъж. Но е дори по-лош готвач от мен. Ето, тук има тиган. — Той посочи. — Не много рохки, ако обичаш. Мога да препичам хляб. Защото го прави машината.
Нейлър се засмя.
— Нося ви поздравите на полковник Лустръс — каза Нейлър, докато търсеше тигана.
— Тъй като няма да се върнеш там навреме, за да му кажеш и така да съсипеш изненадата, Фреди е вече бригаден генерал за моя, както и на много други хора, изненада.
— Е, това е добра новина. Той със сигурност го заслужава. Аз не съм изненадан.
— Фреди винаги е притежавал склонността да казва на началниците си, че грешат — каза Стивънс. — А в резултат на това обикновено не те повишават. Баща ти беше едно от редките изключения.
— И кога е станало това?
— Вчера. Бях във Вашингтон и го предложих за повишение. Не му казвай, че идеята е моя. Ще реши, че одобрявам голямата му уста.
— Което, разбира се, не е вярно?
— Има разлика, Алън, между възхищение и одобрение — каза генерал Стивънс. — Запиши си го.
— Ще имам нужда от бъркалка — каза Нейлър.
— В едно от онези чекмеджета — каза Стивънс и посочи. — Знам, че трябва да има и чинии тук някъде.
Нейлър откри бъркалката и я остави върху печката.
— И каква е тази мисия за „доброто на службата“, за която всички говорите? — После му хрумна нещо друго: — Не искаш ли престилка?
— Отлична идея — каза Нейлър.
Стивънс взе една престилка, закачена зад вратата, и му я подаде.
— Поне някои неща знам къде са — каза той. — И така, какво става?
— Преди дванайсет години един наш млад, много млад, пилот на хеликоптер изоставил едно германско момиче, за да отиде да воюва във Виетнам…
— О, по дяволите!
— … Откъдето не се върнал — продължи Нейлър. — Майката е смъртноболна и отишла при полковник Лустръс — всъщност при Нети — и помолила да й помогнем да го открие.
— Мисля, ти каза, че не се е върнал от Виетнам?
— Да, така е. Сега полковник Лустръс се опитва да открие какво е семейството на момчето. Имам адрес и след закуска аз ще започна да търся.
— Сега има изобретение, което се казва телефон — каза генерал Стивънс. — Фреди трябва само да ми се обади. И ще накарам някой да свърши това вместо вас.
— Генерал Таусън „предложи“ на полковник Лустръс да ме изпрати там — каза Нейлър.
— Боб Таусън е казал да изпратят теб? — запита генерал Стивънс. — Сигурно пропускам нещо, Алън. Защо е всичкото това суетене? Срамувам се да го кажа, но много американски войници изоставят германски момичета. Хиляди момичета биват изоставени.
— Сър, предполагам, че съм пропуснал факта, че бащата е спечелил Медал за храброст.
— Да, май пропусна — каза Стивънс. — А това придава различен нюанс на нещата, нали?
— А полковник Лустръс и дядото на момчето, който загина на магистралата преди няколко месеца, бяха добри приятели.
— И каква е загрижеността на Фреди? Лична или официална?
— Мисля, сър, че е разтревожен, не, знам, че е така, че семейството на бащата няма да се зарадва да научи за незаконното дете, родено в Германия преди дванайсет години. А полковник Лустръс иска да предпази момчето и майката от неприятни новини и преживявания.