„Това едва ли е доказателство за бащинство. О, любов моя, толкова съжалявам. Как може този проклет генерал Стивънс да ти причинява това? За какво ли е мислил този кучи син?!“
— И какво иска да направим за детето генерал Стивънс?
— Не знам какво искаш да кажеш.
— Искам да кажа, иска да му осигурим издръжка ли? Какво?
— Не е казал нищо за издръжка. Но ако детето е син на Хорхе и е наш внук, ние, разбира се, ще го издържаме. Какъв въпрос!
„О, по дяволите!“
— Любима, чуй ме. Ако това е вярно…
— Разбира се, че е вярно!
— Не знаем със сигурност, любима. Нашето желание не означава, че нещата стоят наистина така.
— Той има очите на Хорхе — каза тя.
„Очите му могат да вървят по дяволите!“
— Искам да те помоля, любима, да се успокоиш. Ще се върна у дома утре и тогава ще поговорим по въпроса. Ще говоря и с генерал Стивънс, за да получа всички факти…
— Казвам ти, Фернандо, това е детето на Хорхе.
— Ако е така, никой няма да е по-щастлив от мен. Но не го знаем със сигурност, любима. И трябва да сме много внимателни в ситуация като тази.
— Сега вече съжалявам, че ти се обадих — каза тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че съжалявам, че ти се обадих — каза тя. — Разваляш всичко, Фернандо. Понякога ми се струва, че имаш сърце от лед.
— Хайде, скъпа. Аз мисля за теб. Чуй ме. Може би по-късно днес ще успея да хвана самолет. Когато се прибера у дома, ще поговорим.
Тя не отговори.
— Скъпа, ще ми направиш ли услуга?
— Каква?
— Помоли генерал Стивънс да дойде, ако може, в офиса ми рано утре сутринта.
„Срещата в банката просто ще трябва да почака. Просто не мога да й позволя да потъне отново в депресия. Защо, по дяволите, не дойдох с проклетия «Лиър»? Защото, когато с него пътува един човек, е такова разхищение на пари, все едно че ги хвърляш в тоалетната. Дали не мога да наема чартърен полет? Успокой се, за Бога! Никой няма да умре. Ще се прибера по-късно днес, а това е достатъчно скоро.“
— Щом искаш — каза тя студено.
— Не знам кой полет ще успея да хвана, любов моя. Но ще бъда на първия самолет за Далас, който успея да хвана днес следобед. И ще изпратя нашия „Лиър“ в Далас, за да ме посрещне. Добре ли е?
— Прави, каквото искаш — каза Алисия.
— А, междувременно, моля те, не прави и не казвай нищо, за което по-късно можеш да съжаляваш.
Тя затвори, без да му отговори. Хуан Фернандо Кастило спокойно остави слушалката. После вдигна поглед към тавана, вдигна ръце над главата си и ги опъна.
— Исусе Христе! — извика той. — Не ми причинявай това! Тя страда достатъчно.
(ДЕСЕТ)
Фоайето за пътници
„Лав фийлд“
Далас, Тексас
20:05, 12 март 1981
— Какво искаш да кажеш, как така не е тук? — запита Хуан Фернандо Кастило служителя, който отговаряше за пътниците.
— Съжалявам, мистър Кастило, но самолетът просто не е тук.
Дон Фернандо извади мобилния си телефон и натисна няколко копчета, преди да осъзнае, че екранът е черен, което означаваше, че проклетата батерия е свършила.
— Може ли да използвам онзи телефон?
— Да, разбира се, сър.
Той набра номера по памет и миг по-късно чу:
— Авиация „Лиймс“.
— Кой е на телефона?
— Ралф Портър.
— Ралф, тук е Фернандо Кастило.
— С какво мога да ви помогна, дон Фернандо?
— Можеш да ми кажеш, къде, по дяволите, е моят „Лиър“. Аз съм на „Лав“, а той не е тук.
— Изчакайте секунда да проверя, сър.
„Провери, кучи сине! Като харча толкова пари за теб, трябваше не само да ми осигуриш самолета, щом го искам, но трябва да знаеш къде е и без да проверяваш.“
— Дон Фернандо?
— Да?
— Излетял е от Нюарк преди около час, сър. Което означава, че ще се приземи тук след около два часа.
— Случайно да знаеш какво е правил самолетът ми в Нюарк?
— Да, сър. Доня Алисия е пътувала с него дотам, сър. Казала, че трябва да хване полета на „Пан Американ“ за Франкфурт в шест часа и няма друг начин да успее.
— Разбира се. Сигурно ми се е изплъзнало от ума. Много ти благодаря.
— Мога ли да направя нещо друго за вас, сър?
— Не, благодаря.
Той остави слушалката, после отново я вдигна и набра друг номер по памет.
— Жаклин, аз съм — каза той. — В този ред, обади се на генерал Стивънс във Форт Сам и го запитай къде в Германия трябва да отида. Той ще разбере.
— Германия? — запита Жаклин Санчес, която беше негова секретарка от двайсет години.
— Германия. После ми запази място на следващия самолет, който излита от „Далас-Форт Уърт“ в посоката, в която трябва да замина.