— И какво мислите, се е случило с онзи „727“? — запита Кастило.
— Мисля, че вероятно са прелетели двеста мили, а може би дори по-малко, а после са започнали да го „канибализират“. Има пазар за всяка една част в тази част на света, която наричаме „развиващите се нации“.
— Не съм мислил за това — каза Кастило. — Има смисъл. Наистина ми помогнахте.
— За мен беше удоволствие. Ще се върна веднага.
Когато Уидърингтън се отдалечи на такова разстояние, че да не може да ги чуе, Кастило каза:
— След като разгледаме, за което няма да ни е необходимо много време, ще закусим, а после можеш да си отидеш у дома.
— Надявах се да кажеш: „Фернандо, тъй като и без това ще преспиш тук, защо не останеш с мен? Можем да вечеряме или нещо подобно.“
— Ти ще преспиш тук?
— Ще трябва да преговарям с нашите вашингтонски адвокати.
— За какво?
— Единствената причина, поради която мога да оправдая пътуването със самолета до Вашингтон, е да кажа, че е трябвало да преговарям с вашингтонските ни адвокати. Да докажа, че не използвам самолета за лични цели.
— А как успя да ме вземеш от летището в Савана?
— Онова беше рутинен полет.
— Ти си истински дявол, Фернандо.
— Въобще не мога да се сравнявам с теб, гринго.
Кастило тъкмо се канеше да го запита какво, по дяволите, би трябвало да означава това, когато Уидърингтън отново се появи иззад ъгъла на бетонната сграда, като буташе пред себе си количка за голф, и се оказа, че двамата нямат време.
(ЧЕТИРИ)
Старата административна сграда
Ъгълът на Седемнайсета улица и Пенсилвания авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
11:55, 31 май 2005
Майор Карлос Гуилермо Кастило беше облечен в тъмен костюм и вратовръзка и не се различаваше по нищо от множеството цивилни, които наперено вървяха по коридорите. Той спря пред една тежка дървена врата, по която нямаше никакви отличителни знаци, и пъхна ключа в ключалката.
Стаята беше малка и в нея нямаше нищо, освен раздърпан и износен килим и почти незабележими телевизионни камери, които се намираха над втора врата. Кастило почука по един от панелите, след миг се чу бучене, той постави длан на вратата и тя се отвори.
Това беше частният вход към офиса на секретаря на Отдела по вътрешна сигурност Матю Хол, който се намираше в старата сграда срещу Белия дом, в която някога се помещаваха Държавният, Военният и Морският отдел на федералното правителство.
Секретарят беше видял кой е и натисна копче под бюрото си, за да се отвори вратата.
— Казах дванайсет часа, а ето те тук пет минути по-рано — каза Хол. — Защо ли не съм изненадан?
— Точността е добродетел, сър — каза Кастило. — Мисля, че вече съм ви го казвал. И тъй като е моята единствена добродетел, работя упорито по въпроса.
Хол се засмя.
— Чувал съм, че скромността и умереността не са сред твоите добродетели — каза той. — Какво има, Чарли?
— Отидох до Балтимор и ги помолих да ми покажат един от техните „Боинг 727“. Техният човек не мисли, че самолетът може да бъде използван като летяща бомба.
— Надявам се да е прав — каза Хол.
— А после дойдох тук, преди около четирийсет и пет минути, и прехвърлих може би една трета от работата, с която ни е затрупала доктор Кохън.
— И?
— След втора страница и като имам предвид спешността и настоятелността на разговора с президента, реших, че трябва да отида там, и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Хол веднага обмисли казаното. След дискусиите, които бяха проведени между него, президента и доктор Кохън в Овалния кабинет, нямаше съмнение, че президентът е ядосан и че Кастило наистина има свободата да проведе операцията, както пожелае.
— Добре — каза той. — Нека направят необходимото.
— Вече го направих, сър. Ще летя с полет на „Луфтханза“ довечера.
— Трябва ли да направиш смяна във Франкфурт?
— Искам да дам на шефа си в „Тагес Цайтунг“ нещо, което да го накара да ме изпрати в Луанда — каза Чарли. — После ще пътувам от Лондон до Ангола с „Бритиш Еъруейз“.
— Мислиш ли, че това е необходимо? Да отидеш като… Всъщност какво е името?
— Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — каза Кастило.
— Господи, колко е дълго! Нищо чудно, че не мога да го запомня.
— Сър, мисля, че наистина искате от мен да съм мухата върху стената, що се касае до тази работа. Това е най-добрият начин да я свърша, сър — като се представя за немски журналист.
— Колкото по-малко хора знаят с какво се занимаваш, Чарли, толкова по-добре. Няма смисъл да се знае, че президентът е наредил това.
— Да, сър, разбирам.
— Нещо, което мога да направя за теб, преди да тръгнеш? — запита Хол, после му хрумна нещо. — Как ще получиш виза за Ангола за толкова кратко време?