— За това ще е необходимо доста гориво — каза Макълхъни.
— Знам. Искам да избегнем радарите им. Колкото по-ниско летим, толкова по-скоро ще успеем да го направим.
Макълхъни кимна, за да покаже, че е разбрал. След пет минути последва нова заповед.
— Посока нула-две-нула.
— Нула-две-нула — повтори Макълхъни и започна плавен завой в тази посока.
„Ще минем над Конго, което някога принадлежеше на Белгия. Какво ли означава това?“
След десет минути мъжът с „Узито“ каза:
— Спусни се до две хиляди и петстотин фута и вземи посока нула-едно-пет.
— Курс нула-едно-пет — повтори Макълхъни. — Летим на две хиляди и петстотин фута.
— Много добре, капитане — каза мъжът с „Узито“.
Почти два часа след като бяха тръгнали от Луанда, мъжът с „Узито“ каза:
— Спусни се на хиляда фута и хвани предишния ни курс, капитане.
Макълхъни кимна и каза:
— Готово. Може ли да запитам къде отиваме?
— Ще заредим гориво на летище недалеч от Кисангани — каза мъжът. — Някога известно като Станливил. В Кисангани има радар и искам да минем под него.
— Да, сър.
Макълхъни провери количеството на горивото. Резервоарите бяха малко по-малко от половината пълни.
„Кисангани се намира в североизточната част на Конго, недалеч от границата със Судан. Бихме могли да стигнем и до Хартум и почти навсякъде в Судан, имаме гориво. Судан има репутацията на държава, която не охранява добре границите си и не обича американците. Така че защо не отиваме там? Ако продължаваме да летим на североизток, ще прелетим над Судан. В тази посока следващите държави са Египет, Саудитска Арабия и Израел. А в това пространство американците са навсякъде. Със сигурност ще ни забележат. Като се замисля, дори е чудно, че до крилете ни вече няма един или дори няколко изтребителя. Не можеш просто да откраднеш самолет и да прелетиш хиляда мили, без никой да те открие. Къде, по дяволите, отиваме?“
„Лийз Еър 9021“ летя на височина две хиляди и петстотин фута със скорост четиристотин възла2 в продължение на петнайсет минути, когато вторият пилот избра радиочестота 116.5 и се обади на някого.
Някой му отговори. Тъй като нямаше слушалки на главата, Макълхъни нямаше представа какво беше казано. Но само миг след краткия радиоразговор вторият пилот набра някакви цифри и посочи към екрана.
— Искате да променя посоката? — запита учтиво Макълхъни.
— Точно така — каза мъжът с „Узито“. — Не сме на повече от сто и петдесет мили от мястото, където ще заредим гориво.
След двайсет минути Макълхъни видя, почти точно пред себе си, кафяво петно сред огромната зелена джунгла. Вторият пилот отново говори по радиото, после се обърна към Макълхъни.
— Вятърът е незначителен — каза той. — Ако искаш, можеш направо да се спуснеш.
— Колко е дълга пистата?
— Пет километра и осемстотин метра — каза вторият пилот. — Не се тревожи, това няма да е първият „Боинг“, който ще кацне тук.
Макълхъни спусна самолета над края на пистата. Имаше някакви сгради, но те изглеждаха изоставени. Не се виждаха никакви хора, нито превозни средства, нито какъвто и да било признак на живот.
Той се приземи гладко и намали значително скоростта, а пред него оставаше почти още една трета от пистата.
— Продължи до края на пистата, капитане — каза мъжът с „Узито“.
Макълхъни беше намалил скоростта дотолкова, доколкото можеше, без да предизвика подозрението на втория пилот или на мъжа с „Узито“. Не виждаше никакви признаци на живот, с изключение на наскоро оставени следи от гуми на камион в калта встрани от пистата.
— Приготви се за спиране, капитане, но не изгасяй двигателя, докато не видим съоръженията за презареждане на гориво.
— Да, сър — каза Макълхъни.
— А сега ще имаме нужда от твоя съвет на експерт — каза мъжът с „Узито“. — Ще дойдеш ли с мен, моля?
— Да, сър — каза отново Макълхъни.
Той разкопча колана си, стана от седалката и видя, че другият мъж също е разкопчал колана си, станал е и го чака, за да преминат от пилотската кабина в корпуса на самолета.
— Към задната част, моля, капитане — каза мъжът и направи знак с оръжието.
Макълхъни влезе в отделението за пътниците. Местният пилот стоеше все така завързан на една от седалките. Макълхъни го погледна, когато мина покрай него. Като че ли нещо се беше разляло в скута му.
„Разляло ли? Той се е напикал в гащите.“
Когато стигнаха задната част на отделението за пътниците, мъжът нареди:
2
Възел — единица за скорост, равна на 1 морска миля (1 852 м.) в час, т.е. самолетът се движи със скорост около 740 км. в час. — Б.ред.