— Толкова скоро. Историята е важна и от вестника искат да стигна там възможно най-бързо.
— Но това е прекалено скоро.
Кастило извади три стодоларови банкноти от джоба си и му ги подаде.
— Знам, че искам прекалено много от вас, сър, но вие можете да се погрижите тези документи да бъдат преведени на португалски, което вероятно ще струва скъпо, а може би и да бъдете така добър да се обадите на „Бритиш Еъруейз“, за да се уверите, че имам билет за връщане. — Той остави трите банкноти на бюрото му. — Това, мисля, ще е достатъчно за превода.
След трийсет секунди консулът взе немския паспорт, отвори го на празна страница, извади гумен печат от бюрото си и го подпечата, а после сложи и собствения си подпис на визата.
— Опитваме се да бъдем възможно най-услужливи, когато става въпрос за пресата — каза той и подаде паспорта на Кастило. — Визата е за няколко влизания в Република Ангола. Приятен полет, мистър Госингер.
— Не мога да ви благодаря достатъчно за учтивостта и услужливостта, сър — каза Кастило и му подаде ръка.
„Освен че изхарчих петстотин долара от собствените си пари, което никога няма да мога да удостоверя като служебни разходи, наруших поне три закона и предложих подкуп на официално лице. От друга страна, вече съм на път за Луанда, Ангола“.
(ШЕСТ)
Хотел „Мейфлауър“
1127 Кънектикът авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
16:50, 31 май 2005
Фернандо Лопес седеше на маса до прозореца в бара, когато Кастило влезе. Той се настани на стола срещу него.
— Бих ти предложил сладолед с шамфъстък — каза Фернандо и посочи купата, — но май съм го изял всичкия.
— Отегчен ли си? Съжалявам, но ме забавиха.
— Никога не се чувствам отегчен, когато наоколо има красиви жени. Сега знам защо живееш тук.
— Във Вашингтон, или поне така се предполага, има повече жени, отколкото мъже — каза Кастило. — Но не съм сигурен, че е вярно.
Появи се келнер.
— Какво пиеш? — запита Кастило.
— Освен ако наистина нямаш нужда от нещо, което да те ободри — каза Фернандо, — бих предпочел да се качим направо в стаята ти.
— Разбира се, мога да почакам — каза Кастило и после се обърна към келнера: — Сметката, моля.
— Да не би да разполагаш с много пари?
— Ако платиш ти, Мария ще види сметката и ще разбере, че си се забавлявал в големия град.
— Не, няма. Сметките ми отиват право в компанията.
— Тогава Жаклин ще узнае.
— Но няма да каже на Мария — каза Фернандо. — Дядо вярваше безрезервно в нейната дискретност и аз съм научил, че също мога да й вярвам.
— Аз не бих бил прекалено сигурен — каза Кастило. — Винаги съм мислил, че тя има специални чувства към дядо. Не съм много сигурен какви са чувствата й към теб.
— Наистина ли мислиш, че Джаки е била влюбена в дон Фернандо? — запита Фернандо с усмивка.
На въпроса така и не беше отговорено. Появи се келнерът, Кастило се подписа на чека, двамата излязоха от бара и отидоха във фоайето.
— Какво ще направим по въпроса за вечерята? — запита Фернандо, когато излезе от банята в апартамента на Кастило.
— Първо, преди да взема важно решение като това, ще трябва да пийна нещо. И дори ще поръчам нещо за пиене за теб, ако обещаеш да останеш трезвен в следващия час.
— И защо да го правя?
— Защото трябва да говоря с теб.
— За какво? Да не би да имаш някакъв проблем?
— Да, предполагам, може и така да се каже. Трябва да говоря с теб, Фернандо.
— Ти всъщност не говориш с мен, а ми казваш половинчати лъжи или полуистини.
— Помислих, че може би си забелязал. Какво искаш да пиеш?
— Пиех скоч, но щом имаш проблем, може би е по-добре да не пием.
— Не е от този вид проблеми. Все още очаквам да чуя дали в Ню Йорк не е умрял някой заек, но като се изключи това…
— Ти, кучи сине! — каза Фернандо и се засмя.
Кастило му подаде питието и седна във фотьойла срещу него, от другата страна на масичката за кафе. Двамата вдигнаха чаши и погледите им се срещнаха за миг, после отпиха от чашите си.
— Разказваше ми за онази дама, която те съблазнила в Ню Йорк — каза Фернандо. — Или може би те беше изнасилила?
— Иска ми се да беше толкова просто — каза Кастило.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Преди известно време разбрах, че стигам до точката, в която вече не знам кой съм бил. И дори кой съм сега. Не знам как да го кажа. Казах ти, не е толкова просто.
— Опитай. Не съм толкова глупав, колкото е Мария, че да ти повярвам.
— Онази карта за самоличност, която показах на охраната на летище Балтимор-Вашингтон?
— И какво за нея? Тя впечатли охраната.
Кастило бръкна в джоба си, извади кожения калъф и го хвърли на Фернандо, който не успя да го хване и се наложи да го вдигне. Отвори го и погледна внимателно вътре.