— Не мисля, че те разбирам — каза Нейлър. — Какво те кара да мислиш така?
— Не знам колко си чувал за руснаците, които сме заловили?
— Не много — призна Нейлър.
Говореше се за инцидента, но не много, защото беше от онази информация, която се смяташе за строго секретна, а и той не желаеше чак толкова много да узнае нещо по въпроса.
— Добре. Ще те запозная набързо. След започването на въздушната война, след като на Чък Хорнър беше даден приоритет, ние получихме повече свобода на действие с хеликоптерите. Военновъздушните сили наистина искаха „Скъд“ и ме запитаха дали не мога да намеря един отнякъде. Проверих и се оказа, че има около осемдесет в пустинята. Готвеха се да стрелят там, на място. Както и да е, организирах мисия — два „Апач“ и четири „Блекхоук“. Четирийсет, четирийсет и пет минути, пет минути да съберем екипажа си, петнайсет минути на земята, за да видим как ще вдигнем проклетото…
— Не знаехте ли, че ще трябва да го преместите?
— Мислехме, че ще се наложи да импровизираме на място — каза Макнаб с известен сарказъм. — И че четирийсет и пет минути ще ни стигнат. Всичко трябваше да се развие според плана, но когато момчетата ми се озоваха на земята, откриха, че не всички други момчета с вдигнати ръце са иракчани. Там имаше двама генерали от иракските сили, един руски полковник и поне половин дузина момчета, които не бяха иракчани. Генералите просто правеха обход, другите бяха там, за да се уверят, че „Скъд“ стреля точно в целта. Те наистина много искаха да вдигнат мястото във въздуха или нещо такова. Не бяхме на земята от достатъчно дълго време, за да разберем със сигурност как стоят нещата, но Чарли…
— Говориш за Кастило? Той участва в тази операция?
— Опитах се, Алън, наистина се опитах да го запазя жив. Не беше в списъка на хората за операцията. Седяхме в един хеликоптер „Хюи“ на около трийсет минути от мястото, където беше „Скъд“, насред пустошта. Трябваше да се приближим достатъчно, за да можем да разговаряме с пилотите на хеликоптери.
Нейлър кимна, че разбира.
— И така, те ни извикаха, казаха ни за руснаците и какво се предполагаше, че трябва да правим с тях. Е, трябваше да отида до мястото, разбира се. И така, двамата отидохме там. Трябваха ни не повече от десет минути, но това прибави десет минути към времето за операцията. Иракчаните щяха да се досетят, че не всичко е наред. И трябваше да реша какво да правя с руснаците, но зависеше от това, кои са руснаците, а и трябваше да свършим всичко много бързо. Като слязох от хеликоптера, измърморих нещо като: „Как ми се иска да говорех по-добре руски.“ И Чарли каза: „Сър, аз говоря руски.“ И аз го взех със себе си. И открих, че говори руски като руснак. И немски. И така, пет минути след като се озовахме на земята, благодарение на Чарли, знаех кои от хората ще дойдат с нас и кои ще оставим там. Взехме един иракски генерал, един руски генерал, един руски полковник и трима от техниците, които вероятно бяха от бившата Източна Германия и бяха емигрирали в Русия. Не останахме там достатъчно дълго, за да разберем това.
— И „Скъд“, разбира се — каза Нейлър.
— Да, и „Скъд“. Единият „Блекхоук“ просто го вдигна и полетя с него.
— Е, един „Блекхоук“ може да носи сто и пет милиметрова гаубица, екипажа й и трийсет снаряда — каза Нейлър, направи кратка пауза и добави: — Историята, която се разказваше тук, беше, че половин дузина иракски хеликоптери са дезертирали.
— Това се случи, защото ние бяхме там заради затворниците, които взехме, заради това, че не бяхме там, където се предполагаше, че трябва да бъдем, и за това, че бяхме засечени от радара. И някой с голяма уста тук позволил на пресата да знае, че шест хеликоптера приближават границата, но по тях не бива да се стреля. Трябваше да дадем някакво обяснение.
— Ако не можеш да ми кажеш, недей. Но какво се случи със затворниците?
— Предадохме иракчаните на саудитците, а после откарахме офицерите и техниците до Виена с „Ройъл Еър Арабия“, където ги качихме на самолет за Москва. А те все още бяха с дрехите, с които ги взехме. И с копия на снимките, които им направихме на онова място… — Макнаб се усмихна. — Включително онези, на които моите хора ги бяха прегърнали през раменете, очевидно забавлявайки се.
— И за какво беше всичко това? Защо ги изпратихте в Москва?
— Заповедта дойде или от агенцията, или от Държавния департамент. Не мисля, поне никога не чух, че нещо е направено официално, че е изпратено оплакване до Обединените нации или нещо подобно, задето руснаците са обслужвали „Скъд“. Но не можеха да отрекат всичко. Имахме снимки, но те някак си изгубиха документите си за самоличност, само че ние ги открихме.