— А другите неща?
— Те дошли по-късно — каза Кастило с усмивка. — Според историята, която чух, той казал, че Лорънс Арабски, който бил незаконен воин в областта, но жънел успех след успех, винаги носел ghutra an iqal, стандартно арабско покривало за глава. — Той направи кръгово движение около главата си.
Фернандо кимна с глава, за да покаже, че е схванал картината.
— Всъщност има два варианта. Единият е с червен, а другият — с бял плат. Червеният вариант се казва shumagh, а белият — ghutra. Лорънс знаел, че това е част от военното облекло на арабите, и това било достатъчно за Макнаб. В тази „шапка“ очевидно също имало повече смисъл, отколкото във военен шлем, тъй като слънцето в пустинята е много силно. „Шапките“ Макнаб поръчал от Рияд.
— И вие всички всъщност носите тези неща?
— Признавам, доста глави се обърнаха в нашата посока, когато се появихме в Рияд — каза Кастило и се засмя.
— И така, как закара „Бъгито“ до Форт Браг?
— Знаех, че доникъде няма да стигна, ако отида да се обърна с проблема си към Военновъздушните сили. Особено облечен по въпросния начин. Затова отидох в Доувър, наех камион тон и половина, натоварих „Бъгито“ и го закарах до Браг. Благодаря на Бога за кредитната си карта „Американ експрес“. После си отидох у дома и прекарах десет дни с баба и дядо, след което се върнах в Браг.
— Докато аз съм бил в пустинята — каза Фернандо, — пиел съм бутилирана вода и съм ял пакетирана храна.
— Признавам, започвах да се чувствам нещо специално — каза Кастило. — Обаче тази идея ми беше избита от главата, когато стигнах до Браг. Дотогава Макнаб беше вече бригаден генерал. Очаквах благодарности или поздравления за това, че съм закарал „Бъгито“ в Браг. А вместо това той ме сдъвка и ме изплю за това, че не съм опазил скоча и коняка…
— Какво?
— Преди да бъде освободен град Кувейт, момчетата от специалния отряд са били там. Включително Макнаб. Първата им спирка била американското посолство, където той избил вратата на една от стаите и напълнил в „Бъгито“ всичкия алкохол, който дипломатите заключили, преди да излязат. А аз бях забравил, че той е все още в „Бъгито“. Макнаб каза, че ако искам да съм в Специалните части, ще ми се наложи да разбера, че на хората от Специалните части може да се има доверие за всичко, с изключение на чуждото уиски, и че мога да смятам, че съм имал късмет, щом никой не е помислил, че съм достатъчно глупав да го оставя в „Бъгито“ за това, че алкохолът все още е бил там, когато той е прибрал „Бъгито“.
Фернандо се засмя.
— После каза, че ще се наложи отново да тръгне на училище…
— Какво?
— Аз също не знаех какво означава това — отговори Кастило. — Оказа се, че събират току-що произведените бригадни генерали във форт Лийвънуърт, където е училището за генерали и членове на Централното командване.
— Чувал съм за Лийвънуърт — каза Фернандо.
— И там ги учели как да се държат наистина като генерали и висши офицери. Макнаб каза, че истинската причина е да се уверят, че новите генерали не са прекалено едри за новите панталони с лампази…
— Точно така — каза Фернандо. — Генералите имат по един солиден лампаз, следващ шева на панталоните, нали? Бях забравил това.
— … и, с всичко това наум, аз бях на полет 44 от Файетвил за Кълъмбъс, Джорджия, през Атланта, където на следващата сутрин щях да започна курс на обучение в правоспособност за парашутист. „Не обръщай никакво внимание на техните глупости, Чарли“, каза ми Макнаб. „Просто си дръж устата затворена, изкарай курса, после се върни тук и ще ти дам подходящо образование и тренировка.“ И така, след по-малко от двайсет и четири часа, след като бях пристигнал в Браг, току-що награден и ранен герой, участвал в две интересни операции, открих, че лежа в калта на Бенинг, а един сержант, произхождащ от планините на Юга и с широки като платна гърди, на име Дъдли Джонсън, и никога няма да забравя това, тениска, на която пишеше „Въздушнодесантен“, се беше изправил над мен и крещеше — не можех да направя четирийсет лицеви опори — че не може да разбере как един шибан педераст — много ми хареса тази част — като мен е могъл да се запише в армията, камо ли да завърши училището за парашутисти и скокове и че е по-добре да си стегна задника или той ще ме върне там, откъдето съм дошъл, толкова бързо, че задникът ми няма да може да ме настигне и след шест месеца.