— Ти си се забърквал и с „Делта Форс“?
— Ти вече си чувал всичко, което бих могъл да ти разкажа за „Делта Форс“ — каза Кастило, после продължи: — и други места, които той чувстваше, че трябва да държи под око. Понякога дори обядвахме. Денят се смяташе за наистина прекрасен, ако се случеше да прелетим край форт Браг или „Гън клуб“ и генералът решеше, че иска един от фантастичните им сандвичи.
— Като говорим за храна…
— Огладня ли?
— Изял съм само два сладоледа с шамфъстък — каза Фернандо.
— И аз, както току-що осъзнах. От другата страна на улицата има заведение на „Мортънс Чикаго“.
— Не е ли малко прекалено изискано?
— Имат огромни омари. И вкусни пържоли. Предполагам, че няма да стигна там, закъдето съм тръгнал.
— И къде е това?
— Луанда, Ангола.
— И къде, по-точно, е това?
— На западното крайбрежие на Африка.
— За да търсиш изчезналия самолет?
— Да. Ще проверя кога е полетът ми, и после ще отидем да хапнем. Аз дори ще платя сметката — каза Кастило. Извади тефтерче от джоба си, намери желания номер и набра. — Guten abend, heir is von und zu Gossinger, Karl — започна той, после запита какъв е статутът на резервацията му за първа класа. Затвори и погледна Фернандо. — Ще пътувам с „Луфтханза“ — каза той. — Полетът е в един и трийсет сутринта.
— Като Карл фон унд зу Госингер? — запита Фернандо.
— Той е вашингтонският кореспондент на „Тагес Цайтунг“ от град Фулда — каза Кастило. — Акредитиран към Белия дом и всичко останало. Очарователен човек. Хората казват, че дори има добър подход към дамите.
Той отново бръкна в джоба на сакото си и подаде немския паспорт на Фернандо, който го разгледа.
— Да, това име е записано и тук, гринго. Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?
— Паспортът е съвсем законен. Тъй като съм роден в Германия, аз съм немски гражданин. Никой не обича журналистите…
— Този вестник е твоя територия и ти признаваш такова нещо?
Кастило се засмя.
— И всяка седмица аз пиша по нещо за вестниците. Обикновено крада информацията от списанието „Американ Кънсървътив“. Така, ако някой реши да провери Карл, там има негова снимка, както и последната история, която той е изпратил от Вашингтон. А ако погледнат по-внимателно, ще видят, че вестникът е основан от Херман фон унд зу Госингер през 1817. Както казах, никой не обича журналистите, но от тях се очаква да задават въпроси. Когато офицер от американската армия задава въпроси, хората обикновено мислят, че работи в някоя от разузнавателните агенции.
— Гринго, защо така изведнъж ми разказваш това? През последните… Исусе, не знам… десет години, мълчиш като риба за това, което правиш.
— Няма да ти кажа нищо, което не трябва да знаеш.
— Защо въобще ми разказваш каквото и да било?
— Откровен отговор ли искаш?
Фернандо кимна.
— Защото понякога не съм сигурен кой съм. Обикновено се разтоварвах за сметка на генерал Макнаб, но това… не е възможно напоследък. А остават само четирима души, на които наистина мога да имам доверие.
— Само четирима? Това е тъжно, гринго.
— Баба, генерал Нейлър, Ото и ти — каза Кастило. — Очевидно не мога да кажа на баба с какво се занимавам, Ото, сигурен съм, се досеща, но с него също не мога да говоря по различни, но също толкова очевидни, причини…
— Той не знае? — прекъсна го Фернандо. — Чудех се за това.
— Сигурен съм, че се досеща, но никога не сме говорили за това — отговори Кастило, после продължи: — Генерал Нейлър знае, но ако му кажа, че понякога съм объркан, той ще ме порицае и ще ме върне обратно в армията. И така, оставаш ти. А ти, слава Богу, можеш да си държиш устата затворена.
— Исусе, какво лошо има в това да се върнеш в армията? Нали каза, че се канят да те повишат.
— Защото съм много добър в това, което правя — каза Кастило. — А ако се върна в армията, какво ще правя там?
— Ще бъдеш полковник. Ще присъстваш на паради. Ще смъмряш остро лейтенантите. Ще пилотираш самолети.
— Няма да стане. По ред причини.
— Върни се у дома в Тексас. Ожени се за някоя от многото жени, които те искат и които държиш в харема си. Отгледай деца.
Кастило като че ли понечи да отговори на това, но не го направи.
— Да отидем да хапнем — каза той.
(ДВЕ)
Международно летище „Дълес“ — Вашингтон
Стърлинг, Вирджиния
01:15, 1 юни 2005
Стюардесата, красива и червенокоса, поведе Кастило към отделението първа класа на „Боинг 767–300ER“ и с усмивка му показа мястото.
— Ich danke innen vielmals — каза той.
— Keine Ursache, Herr von und zu Gossinger — отговори тя, усмихна му се лъчезарно и изключително сърдечно и продължи нататък по пътеката.