Някога Кастило беше познавал друга червенокоса стюардеса, която работеше за „Делта“. Беше изгубил това кратко, но изключително интересно познанство, защото не можеше да запомни, че тя е „член на екипажа на каютата“ и че „лети“ за „Делта“. За нея — името й беше Дороти — разликата беше съществена и всеки, който не можеше да проумее това, очевидно беше шовинист и не можеше да бъде допуснат в леглото й.
Зает с мисли за Дороти и за тази друга червенокоса стюардеса, която имаше наистина хубав задник, както и с това да постави лаптопа в кошничката над главата си, Кастило не забеляза кой ще му прави компания на съседната седалка, докато не седна отново.
— Guten abend — каза той на привлекателната, дългокрака блондинка, която заемаше мястото до прозореца, после превключи на английски. — А дали да не бъде good morning?
— Мисля, че можете да говорите на който език пожелаете — каза тя с усмивка на английски.
— Не мисля, че мястото ми е тук, в първа класа. Мисля, че „Луфтханза“ просто се смилиха над мен — каза той.
— Аз мисля същото за себе си — отговори тя.
Появи се стюард, който носеше табла с чаши с ниско столче.
— Ще пиете ли шампанско, мадам? — запита той на немски.
Дългокраката блондинка отговори на не лош немски:
— Да, благодаря.
Стюардът предложи таблата на нея и на Кастило, който се запита: „Защо думата «стюард» да е достатъчно добра, а «стюардеса» да е нещо като обида?“, а после каза на немски:
— Ще отидете в рая, защото току-що спасихте живота ми.
Дългокраката блондинка се усмихна. Той вдигна чашата си към нея за наздравица.
— За приятен полет — каза той.
— За приятен полет — повтори тя и двамата се чукнаха.
— Защо мислите, че „Луфтханза“ са се смилили над вас? — запита той.
„Дяволски жалко, че ще бъда в Германия само толкова време, колкото е необходимо да сменя полетите.“
— Журналистка съм — каза тя.
„О, по дяволите!“
— Наистина ли?
— Работя за „Форбс“. Получавам доста преференции, когато хората разберат, че работя за „Форбс“.
— Знам — каза той. — Същото е и с мен.
— Вие сте журналист? За кого работите?
— За „Тагес Цайтунг“ от Фулда — каза Кастило. — Малък вестник в Хесе. Пиша предимно за американския бизнес.
— Там или тук? Не мога да не забележа, че английският ви е перфектен.
— От известно време живея във Вашингтон — каза той.
— И си отивате вкъщи във ваканция?
— Ваканция имам всеки път, когато намеря за какво да пиша във Флорида — каза той. — Не, този път ме повикаха. От време на време ме викат в родината, за да се уверят, че декадентска Америка не ме е развалила.
„Господи, колко ще е хубаво някой ден, като срещна хубава жена, да мога да й кажа истината за себе си и за това, с какво се занимавам. Но за да стане това, трябва да имам работа, за която да мога да говоря. Е, дистрибутор съм на пералните машини «Пуул», нали ги знаете? Ха!“
— Не изглеждате така, сякаш лесно се поддавате на корупция и развала — каза тя.
— О, грешите — каза Кастило. — Мога само да се надявам, че няма да се възползвате от мен.
Тя се засмя и показа хубави бели зъби и здрави розови венци.
— Без обещания — каза тя и му подаде ръка. — Патриша Уилсън. Пат.
Ръката й беше топла и мека.
— Казвам се Карл, но се опитвам да накарам хората да ме наричат Чарли — каза той.
— Радвам се да се запозная с теб, Чарли.
Пилотът им нареди да се приготвят за полета.
Когато включиха осветлението в помещението на следващата сутрин, Кастило отвори очи и видя, че Патриша Уилсън още спи до него. Беше свалила седалката изцяло назад — тя беше от новите, които заемаха почти хоризонтално положение. Малката въздушна възглавничка беше подложена под врата й. Изглеждаше добре. Много жени, помисли си той, не изглеждат добре рано сутринта, особено след като са прекарали по-голямата част от нощта в полет над океана. Някои спяха с отворена уста. Някои дори хъркаха, което той намираше за забавно, макар и не за особено привлекателно.
Той разкопча колана си и внимателно се изправи, за да не я обезпокои, взе лаптопа си от кошничката над главата си и отиде в тоалетната. Пусна една вода, свали капака на тоалетната и остави куфарчето с лаптопа върху него. Бързо направи сутрешния си тоалет, което означаваше да напръска лицето си с малко одеколон, да измие зъбите си и да се огледа в огледалото.
Като свърши с това, той отвори куфарчето с лаптопа и извади една от подложките, които заемаха свободното пространство около компютъра и го омекотяваха. Приличаше на обикновена черна подложка, но не беше. Той я раздели на две. После подреди всички документи, които го идентифицираха като Карлос Гуилермо Кастило, вътре. „Подложката“ беше изработена от специална пластмаса, която щеше едновременно да запази документите и да попречи да се виждат от апаратите с рентгенови лъчи. Затвори внимателно „подложката“, остави я обратно в куфарчето, закопча го и се върна на мястото си.