Каза на едрия бодигард, който най-вероятно беше бивше ченге и охраняваше входа на „Тагес Цайтунг“, че името му е Госингер и че има уговорена среща с хер Гьорнер, което не беше съвсем вярно, но му осигури достъп до паркинга.
Докато влезе в сградата, която беше построена в края на деветнайсети век, разрушена по време на Втората световна война, а после построена наново, и се изкачи по огромното стълбище, което водеше към офиса на Ото, той вече стоеше на стълбите и го чакаше.
Ото Гьорнер беше от Хесен, но изглеждаше като жител на Бавария, и то така, както ги изобразяват на пощенските картички. Едър и дебел, с червени бузи, излъчващ gemutlichkeit. Беше облечен в тъмносив костюм с жилетка, най-вероятно ушит в Берлин, но щеше да изглежда също толкова на място и в кожени панталони, зелена шапка и бира в ръка.
— Ach, der verlorene Sohn7 — каза Ото. — Трябваше да ме уведомиш, че идваш. Щях да изпратя някой да те посрещне.
„Искаш да кажеш, че сам щеше да дойдеш да ме посрещнеш.“
— Наех кола, няма проблем — каза Кастило.
Ото го прегърна през раменете, когато Кастило застана на върха на стълбите, а той го прегърна кратко, след което двамата влязоха в офиса.
Двете жени и мъжът във външния офис се изправиха при влизането им. Кастило им се усмихна и се здрависа с всеки от тях. Те знаеха кой е и мислеха, че знаят с какво се занимава. Той беше собственикът и вашингтонският кореспондент на вестниците на семейство Госингер. Което за тях означаваше, че той е обикновен плейбой.
Ото го последва в офиса и му махна с ръка да седне на един от кожените фотьойли, обърнати към бюрото му.
— Всъщност тъкмо мислех за теб — каза Ото.
— Поласкан съм.
— Току-що получих месечната ти сметка от „Мейфлауър“ — каза Ото. — Трябва да дойда да те видя и да разбера за какво харчиш всичките тези пари.
— От друга страна, ти не ми плащаш заплата — каза Кастило. — Не бива да го забравяме. Особено след като ме изпращаш на целия този път до Африка.
— Там ли те изпращам?
— Аха.
— И каква е тази история? — запита Ото, после сам си отговори: — Изчезналият самолет?
Кастило кимна.
— Всъщност следя дългите и заплетени репортажи на „Ройтерс“ — каза Ото. — И мисля, че дори публикувахме кратко и сбито резюме в неделното издание.
— Историята изглежда интересна — каза Кастило.
— Смея ли да се надявам, че ще изпратиш нещо, което бихме могли да използваме?
— Освен ако не ме изяде някой лъв или канибал, мисля да изпращам репортажи всекидневно.
— Кога искаш да заминеш?
— Имам запазено място за самолета на „Бритиш Еъруейз“, който излита от „Хийтроу“ в седем и трийсет утре вечер и ще пристигне в Луанда в четири и десет на следващата сутрин.
— И ще те изпратим с първа класа, нали?
— Полетът е дълъг, Ото.
— А знаеш ли, че ще имаш нужда от виза?
— Получих такава в Щатите. Един от служителите в консулството просто не можеше да направи повече за мен.
Ото изсумтя.
— И не можеш ли да останеш тук поне два дни? — запита той.
— Бих искал, Ото, но…
Ото сви рамене. Нито дума, нито дори една дума не беше произнесена между тях за онова, с което се занимаваше Кастило. Но това не означаваше, че Ото не знае. Той беше много интелигентен и изключително способен журналист. Знаеше, но никога не задаваше въпроси.
— Това е в Луанда, Ангола, нали така? — запита Ото.
Кастило кимна.
— Искаш ли да уведомя нашето посолство за отиването ти там?
— Може да ми бъде от полза.
— Имаш ли билет до Лондон?
— Не. Нямам и резервация за хотел в Луанда.
Ото вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото си и каза на фрау Шрьодер да се погрижи хер Госингер да стигне до „Хийтроу“ навреме за полета си до Луанда в 7:35 следващата сутрин и да му намери и място за отсядане, а когато свърши с това, да изпрати съобщение до немското посолство в Луанда, Ангола, за да ги уведоми, че хер Госингер ще пристигне в страната и че трябва да му се отдаде дължимото уважение. И да отмени всичките му ангажименти за останалата част от деня, защото той и хер Госингер ще отидат до Бад Херсфелд, и че тя може да се свърже с него в колата му или в Къщата в гората.
— Ще отидем до Бад Херсфелд, нали? — запита Кастило, когато Ото затвори.
— Искам да видиш кръщелника си, както и другите деца.