Помисли си също така, може би нелюбезно, докато вървяха през терминала към изхода, че британците все още запазват разликата между класите не само в обслужването, но и в обществото. От службата за пътниците го бяха извикали по име — включително фон и зу — на немски. Към африканците се бяха обърнали на френски като към мосю и мадам Le Ministre, което означаваше две неща — че не бяха от Ангола, където се говореше португалски, и че той е държавен служител, което обясняваше какво правят в първа класа. Тримата очевидно щяха да бъдат единствените пътници в първа класа.
Пътниците за бизнес класата се бяха строили на опашка под грижата на друга служителка на авиокомпанията и приличаха на ученици, които се готвят да влязат в училищната библиотека. Той предположи, че са около двайсет-двайсет и пет на брой, беше им необходимо известно време, за да минат през крайната проверка, която, разбира се, не се спазваше стриктно за пътниците от първа класа. Най-ниската класа вече бяха заели местата си в самолета, тяхното помещение заемаше по-голямата задна част на „Боинг 777“.
Щом веднъж мина през вратата и се качи на самолета, три стюардеси под ръководството на един стюард ги въведоха, широко усмихнати, в отделението за първа класа, което беше в челната част на самолета.
Той нямаше намерение да поглежда вдясно — към отделението за бизнес класа, защото обикновено виждаше нечие лице, на което е изписано разочарование, че притежателят му не е филмова звезда, петролен магнат или арабски принц в компанията на русокоса красавица.
Но погледна. И видя Патриша Уилсън.
„Исусе, това е последното, от което имам нужда! Наистина ли беше тя? Много добре знаеш, че беше тя. Дали ме позна? Готов съм да се обзаложа, че да. На очарователното й лице беше изписано любопитство, но и изненада. Какво, по дяволите, бих могъл да направя по въпроса?“
Стюардесата му подаде чаша шампанско. Преди да е изпил половината, пилотът им нареди да се приготвят за полета.
Ревът на двигателите му подсказа, че са престанали да се издигат и летят по трасето, въпреки че надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ още светеше. Това беше обяснено, когато се отвори вратата към помещението за екипажа и капитанът, мъж на средна възраст с кралски мустаци, излезе и бързо се скри в тоалетната.
„Е, предполагам, че е забравил правило 13. Изпикай се, преди да се качиш в самолета.“
Кастило разкопча колана си и отиде до вратата на тоалетната. Когато капитанът излезе, Кастило му подаде бизнес визитната си картичка.
— Имам малък проблем, който можете да разрешите за около десет секунди, капитане.
На капитана не се хареса това, че го спират, но човек не може да не обърне внимание, камо ли да се скара, на пътник от първа класа.
— С какво мога да ви помогна? — запита той.
— Има пътничка в бизнес класата, журналистка, много красива журналистка, мис Патриша Уилсън, която работи за списание „Форбс“. Много бих искал да прекарам полета в нейната компания. Или преместете мен там или нея — при мен.
Капитанът огледа помещението за първа класа. Само три от осемнайсетте места бяха заети. Извика стюарда.
— Стюардът ще се погрижи за вашия малък проблем, сър — каза капитанът, когато стюардът се приближи достатъчно, за да ги чуе.
— Много ви благодаря, капитане, за любезността ви.
— Няма нищо — каза капитанът. — Радвам се, че можах да ви помогна.
— Помислих си, че си ти — каза Патриша Уилсън три минути след като надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ угасна. — В Луанда ли отиваш?
— Там ли отива самолетът?
— Заради историята с изчезналия „Боинг 727“? — запита тя.
Той кимна.
— Аз също — каза тя.
„Ти ми каза, красиво същество, че отиваш в Берлин. Следователно излъга. Или лъжеш сега. Или и двата пъти. Какво, по дяволите, става тук? Освен това изчезналият самолет е гореща новина. «Форбс» излиза всяка седмица. Те не публикуват горещи новини.“
Като че ли прочела мислите му, Патриша Уилсън каза:
— Редакторът ми иска задълбочен репортаж за немарливостта във въздушния контрол в Африка и аз си помислих: „Е, защо да не започнем с това, как така са изгубили самолет?“
„Добър опит, Патриша, но това са глупости.“
— Добра идея — каза Кастило.
(ШЕСТ)
Хотел „Президент“
„Ларго де Феверейро“
Луанда, Ангола
06:05, 4 юни 2005
Имаше дузина чернокожи мъже в делови костюми и шофьорски кепета, които държаха картички с изписани върху тях имена, които чакаха пътниците да излязат от митницата на летището. На една от картичките пишеше: