ПАТРИША УИЛСЪН
— Предполагам, че от хотела са изпратили кола и за мен — каза тя. — Какво ще правим?
— Предполагам, че така или иначе, ще трябва да платиш за нея — каза Кастило. — Предполагам още, че и двете коли ще са малки.
— И вероятно френски? — запита тя.
— Ако твоята се повреди, а това вероятно ще стане, аз ще те спася — каза Кастило.
— Ще ми се обадиш ли по-късно? Трябва да се погрижа за външния си вид.
— Добре — каза той.
Той я настани в колата й, „Ситроен“, после последва шофьора си до „Мерцедеса“. Запита се дали това е случайно, или хотелите от веригата „Меридиен“ имат определена политика: немците получават „Мерцедес“, американците — „Ситроен“.
Разочарова се, когато не я видя във фоайето на хотела. Предположи, че движението на малкия „Ситроен“ през сутрешния трафик е било по-бързо и по-лесно и че тя вероятно е вече под душа. Това предизвика моментален визуален образ.
„Няма съмнение в това. В този ранен час хормоните ми препускат. А знаеш, усещаш, че тази жена е опасна и че трябва да се въздържиш.“
Изпробва своя португалски на помощник-управителя, който стоеше зад рецепцията, но френският хотелиер отговори на едва разбираем немски — поздрави го с добре дошъл в хотела и каза, че трябва да задържи паспорта му. Хотелите правеха това, за да са сигурни, че ще им бъде платено — което не беше валидно извинение тук, защото щеше да им бъде платено директно от „Тагес Цайтунг“ — или за да може полицията да ги разгледа.
„Малкият“ апартамент се състоеше от хол, спалня и ниша с бюро и стол, която не беше достатъчно голяма, за да се нарече стая. На бюрото имаше кабел за високоскоростен интернет.
Прозорците и на хола, и на спалнята гледаха към залива, който беше петнайсет етажа по-надолу. Имаше кошничка плодове и бутилка вино на масичката за кафе, а на двойното легло лежеше преметнат хавлиен халат.
Кастило се питаше дали в стаята има подслушвателни устройства, но тази мисъл беше автоматична, свойствена за него. Така, както винаги предполагаше, че оръжието, което взема, е заредено, така винаги предполагаше, че хотелските стаи се подслушват. Познаваше много хора, които наистина би трябвало да внимават повече, а не да се опитват да стрелят с незаредено оръжие или да допускат мисли от рода на: „Няма начин това място да се подслушва и наблюдава.“
Извади лаптопа от куфарчето и го включи в контакта и към интернет. Достъпът наистина беше високоскоростен. Имаше три съобщения за него на tageszeitung.wash@aol.com. Едното беше от компания, която обещаваше да върне цялата сума, ако техният продукт не успее да увеличи размера на половия му член. След като помисли малко, доволен от себе си, той препрати съобщението на fernandolopez@castillo.com.
Второто предлагаше „Виагра“, която можеше да се получи без рецепта, а третото му съобщаваше, че е дошло време да рефинансира ипотеката си. Изтри и двете.
Имаше само едно съобщение на другия му адрес, от shake.n.bake@yahoo.com.
ЧИЧО АЛЪН СЕ ТРЕВОЖИ, ЧЕ КОЛАТА ТИ Е ПОВРЕДЕНА. ДА КАЖЕМ ЛИ НА ЧИЧО БИЛ, ЧЕ ЩЕ ДОЙДЕШ?
Майор Кастило отдели две минути, за да обмисли отговора си към секретаря на отдел Вътрешна сигурност, после бързо го написа.
ЧИЧО АЛЪН НЕПРЕКЪСНАТО СЕ ТРЕВОЖИ. КОЛАТА ВЪРВИ ЧУДЕСНО. ЩЕ СЕ ОБАДЯ НА ЧИЧО БИЛ, АКО ИМАМ ВРЕМЕ ДА ОТИДА.
Щеше да е загуба на време да отиде до американското посолство тук, а и със сигурност щеше да привлече вниманието към себе си. Още повече, вече беше прочел във Вашингтон обобщенията. Онова, което военният аташе беше изпратил на разузнавателните служби на отбраната, онова, изпратено от ЦРУ до Ленгли, и изпратеното от посланика до Държавния департамент. Ако имаше някакви съществени разкрития или напредък по въпроса с изчезналия самолет, докато той пътуваше към Ангола, секретарят щеше да посочи това в съобщението си или поне щеше да му нареди да се обади у дома.
Работата му тук не беше да намери самолета, а по-скоро, както беше посочил президентът, да открие кой какво знае и кога го е научил.
Немското посолство беше нещо друго. От немски журналист не само се очакваше да се обади там, но Ото им беше изпратил съобщение за пристигането му. Беше още по-важно това, че те може би знаеха нещо или поне имаха мнение по въпроса, което, повече от сигурно, нямаше да споделят с американците.
Кастило разопакова и подреди багажа си, взе душ и се обръсна. Спусна щорите, за да не влиза ранното утринно слънце, и легна да спи.
Имаше намерение да спи до около девет. Когато се събуди, беше 09:05. Облече се, изми зъбите си и слезе във фоайето, изпи чаша кафе и изяде един кроасан, после излезе навън и хвана такси.